Емоционалният инвалид

Родил съм се в далечната 1970. В бедно работническо семейство , от изцяло селски тип. На доверие приемам, че съм бил чакано дете, понеже баща ми веднъж изживял разочарованието да ДОБИЕ ЖЕНСКО ЧЕДО, от първата си жена, на която той бил втори мъж. В далечната 1963 когато ратифицирали брака си и свили гнездо в любовна квартира, да си разведен било толкова срамно, че хората сменяли квартала в който живеели или отивали в града, където никой не ги познавал. На БКП и трябвали граждани, а не селяни , така , че поощрявали урбанизацията, дори я подпомагали посредством големи инвестиции в селското стопанство, и високи надници, при вида на които надничаря, неминуемо започвал да наднича в градският сектор, където уменията му да върти мотика или брадва, били оценявани много ниско, но имало сума ти нови професии, които били лесни за усвояване и най вече гарантирали пълен стомах. Пълният стомах е нещо, което странно но факт, обикновено не бил присъщ на селските маси, които иначе хранели всички, но всъщност принадената стойност на продукта им била доста ниска, или както се казва, стопанството на България било от екстензивен тип, така че творците на благата, противно на песента Да живей, живей труда, не ги ползвали и често гладни, че и дрипави били. На седмият конгрес на партията начертали един доста оптимистичен петилетен план, който окончателно пропъдил малкото останали по селата младежи и ги превърнал в пролетарии със селски навици, които високо се ценели от ръководството, което също произхождало от въпросните маси. Баща ми, който не блестял с нищо и по думите му избутал до седми клас с бутилка мляко всеки ден, дарение от неговият баща за даскала, които той лично принасял на крехките си рамене да школото, му позволили да се присъедини, към другите 10 горди абитуриенти и кетап за завършено основно образование в селото. С дипломата в ръка и леко подбутване от отеца се цанил на 16 в Български пощи на длъжност пощальон, което му осигурило служебно колело- невиждан за времето си лукс и фуражка в комплект с кожена чанта. От висотата на новопридобитата длъжност в която при встъпването си не помня да е казвал , че е положил клетва , нещо от типа :

Ние, Българските пощальони се заклеваме:

Да пазим в слънце и мраз

В наводнения и градушки

Неприкосновеността на писмата и вестниците , които ни е поверила партията, с цената на живота си ако трябва.

Заклевам се, да не изгубя нито едно писмо и ако случайно някое се е отворило по пътя, за нищо на света да не го чета, защото текста в него е свещен и лична собственост на получателя.

Заклех се.

В селото не били останали кой знае колко хора, но повечето били булки. На коя мъжа войник, на друга на гурбет, на трета вече в града и работи до скъсване на три места , за да събере пари , да вземе жената и челядта при него.... градовете в резултат на урбанизацията , рязко се повишило търсенето на недвижими имоти, държавната политика считала за спекула даването под наем и продажбите, така , че ги наказвала с цялата строгост на закона, кое трудов лагер- защото и работна ръка нямало за грандиозните строежи в Девня, Кремиковци и Димитровград, кое в кауша или Белене. Така, че намирането на квартира не било проста работа. Трябвали връзки, доверени хора, гаранти, че няма да пропееш и прочее. В това отношение родителят , споделял тревогите на кахърните булки в селото и къде плачел с тях, къде ги утешавал или се смеел на някоя забавна случка , която му разказвали , или сам прочитал, защото тънкото изкуство на четенето не било силата на селските булки. Тях ги бивало да цепят дърва, да копаят бостана, да раждат деца и след десет дена да подхванат къщата, че и по рано. Татко им четял писмата, те плачели, и той плачел, често го проклинали в качеството му на носител на лоши вести. Все едно лошата вест няма да я има ако не ти я донесат, което си е вярно между другото. Може да си живееш в блажено неведение за това което се случва по света и кой умрял или се родил, кого го утрепали, кой ръководи държавата , да са въпроси които биха те развълнували почти колкото свличането на лед в Гренландия или проливен дъжд в Сахара. Селото си било останало някъде в 18 век и освен че построили язовир , за да направят земеделието интензивно, чрез поливане, и това че на хоремага се веело българското знаме със сърп и чук, други разлики не се забелязвали до 1968 когато докарали и ток , въпросът с канализацията и водопровода отлежава и до днес в областните проекти за евроинтеграция. Строежа на язовира бил събитието на века и всички се включили да мъкнат камъни и копаят пръст с каруците за стената. Доброволните помагачи, с които би се гордяла всяка организация от червеният кръст до корона вирусните доброволци, се наричали бригадири. Бригадирите се гордеели много с приноса си към грандиозните строежи в републиката под ръководството на БКП. Имали си бригадирски песни, бригадирски устав, бригадирски генерали и бригадирски дух. След като приключили със строежа на язовирната стена и отчели мероприятието, язовирът започнал да се пълни, а собствениците на земята, която вече не била тяхна, понеже била внесена в ТКЗС (трудово кооперативно земеделско стопанство) с носталгия си спомняли за добрата реколта от точно тези земи, но.... партията решила и край. По добре да си мълчиш отколкото да продължиш да чукаш камъни и след приключването на бригадирският подем. Цялата еуфория около бригадирското движение е описана надълго и широко в редица възхваляващи го книги. Класната ни в основното училище беше около 130 см на 120 и гордо беше именува Чайника от школниците , поради поразителната си прилика с този предмет, когато сложеше ръка на кръста и патетично вдигнеше другата , докато рецитираше някое стихотворение за партизаните пред онемелите от възторг четвъртокласници. Четвъртокласниците онемяваха от възторг по два повода – когато рецитираше в коронната си поза, която и беше донесла прякора, и когато слизаше от подиума или се качваше. И двата момента си струваха и години наред топлеха сърцата с незабравимите си моменти. Та другарката Неделчева, която предполагам не е сред нас, но нямам лоша вест за нея, така , че може да се каже е безсмъртна за мен, ни разказваше на дълго и нашироко бригадирските си приключения. Беше абсолютно достатъчно някой невинно да помоли да бъде ощастливен с някой светъл спомен за бригадирите и изпитването се отлагаше за неопределен период от време , но за настоящият час категорично. Другарката Деканарова, обичаше да си припомня с часове раждането на двете си дъщери, и понеже не бяха близначки, историите бяха две отделни с много сюжети и развития. Другарката Якимова имаше навика да се отплесва по невероятните постижения на химията и докато тресеше бузи ( които и бяха донесли прякора Булдога) и пръскаше слюнки , обясняваше как само благодарение на химията сегашният свят е хиляда пъти по- добър от пред химичният. Това амониева селитра, това полиетиленови чували, бидони за джибри и какви ли не чудеса на химията като пъстър калейдоскоп се сменяха пред ококорените очи, докато мисълта на Булдога скачеше подобно на куче след топка за игра от едно на друго чудо. Очите ни трябваше да са ококорени за да изразяват ужас и възторг, защото на всичкото отгоре другарката Якимова беше мнителна и макар да изглеждаше като налудничав професор със щръкнали коси и очила с дебели стъкла над тресящите се бузи, имаше отлична памет за това , кой не е достатъчно ококорен и съответно биваше изпитван, поставен натясно в ъгъла с неудобни въпроси за валентни връзки и ароматни радикали, които неококореният ученик обикновено нямаше от къде да знае, защото бяха залегнали в програмата за по- горните класове, но това не пречеше да бъде обявен за глупак и да му се постави към епитета съответната цифра изразяваща точно колко е глупав ученика -2. Това да ти кажат, че си глупак е нищо в сравнение с това да те ошамарят с линията или пръчка, както е било в годините преди БКП да забрани тези зверства, присъщи на фашистите. На фашистите се приписваше и лошото състояние на икономиката, както и на народните врагове. Винаги можех да прогнозирам с Нострадамова точност как ще се окаже, американците и народните врагове са саботирали нещо, от жътвата в асеновградският район до липсата на суровини за Кремиковци, които пристигаха по невероятният маршрут Урал – Одеса- Варна- Кремиковци. Невероятна идея , осъществена със същият плам както бригадирското движение. С горе долу същият ефект. Понеже Кремиковци непрекъснато се нуждаеше от суровини, на нас пионерите се падаше честа да ги набавим посредством вдъхване на нов живот на хартията и метала с тъй наречените Акции за събиране на вторични суровини. Баща ми се беше издигнал до изкупчик на такива суровини и два пъти годишно беше най важният човек в училище докато в компанията на кантар и двама цигани общи работници , теглеше през куп за грош и понеже не плащаше за вторичните суровини , раздаваше щедри служебни бележки за невероятни килограми, които имаха огромно значение при отчитането на мероприятието и обявяването на ударниците. Друго значение тези мероприятия нямаха, защото всички бяхме доста бедни и нямахме много неща, да не говорим такива които да изхвърляме. Всичко се използваше по много пъти, тенджерите, когато се продънеха се калайдисваха, заваряваха и използваха още дълги години, дори биваха включвани в чеизи за бъдещи семейства. Печките на дърва си бяха останали по селата и понеже нямаха ток си ги ползваха, оставаше да предаваме оградата на някое държавно предприятие или ламарина от близкият строеж, както и арматурно желязо. Стопанска милиция зорко следеше за подобни организирани престъпни групи и ги предаваше на детска педагогическа стая, където ни обясняваха разликата между Meum и Teum. Необходимостта от все повече институции, които да отчитат мероприятията, се налагаше поради непрекъснатите нови директиви на партията, новата учебна програма, новият начин на отчитане и дори новата система за самозадоволяване, която предизвикваше искрен отзив сред трудещите се докато показваха нагледно как се прави. Баща ми беше сред върлите застъпници на самозадоволяването. Обожаваше в компания, на няколко ракии, да обяснява надълго и нашироко как партията препоръчвала да се прави. Как да го правели другарите и как другарките. Обикновено всички се превиваха от смях и за наша всеобща радост( със сестра ми) започваха да пригласят с подходящи стонове, пълната си подкрепа към директивите на БКП. Не малка радост в детските ни сърца внасяше и имитирането на вожда. Вождът ги дрънкаше едни, ум да ти зайде. С месеци повтаряхме с шопският му диалект : Другаре и другарке, който има паре, ше купи, който няма...... и вдигахме раменца да покажем, че безпаричният другар или другарка няма да купи. Не че имаше много неща за купуване. Маслините си бяха някакъв буржоазен лукс и ни обясняваха, че не са вкусни и така си беше. Виж за тенекии от маслини се искаха връзки, и само някой слънчасал петокласник, изпуснат от зоркият родителски поглед би си позволил лукса да върне на вторични суровини подобен уникат. Ставаха за всичко. Кое мас да си държиш, компоти да свариш, за прасетата копани, вода да стоплиш за къпане.... имаха безброй приложения. Поради факта, че се намираха подобни слънчасали петокласници, в къщи често се появяваше този луксозен предмет. Цената на желязото бе твърдо закована на 2 стотинки от БКП ,а тенекията тежеше по-малко от килограм. Бих се учудил ако някога здрава и права тенекия е стигнала до Кремиковци. Ако ли да, там със сигурност не са я претопили. Покрай тенекиите възникна и още един повод за радост в къщи и дълги теми за разговор. Баща ми взел, че на връщане от работа, се наредил цели седем пъти на опашка и всеки път се сдобивал с по 200 гр. маслини. Осми му отказали категорично. По думите му опашката била километрична, но не ми се вярва, защото хич не беше от търпеливите. Най вероятно поради доста разтегливото си работно време, което прекарваше на колело, защото не беше някое партийно величие да има служебна кола. Карането на колело го поддържаше в добра форма и липсата на не просто мобилни , а някакви телефонни апарати, му придаваше един комитски дух с който той много се гордееше. Само очна ставка би била в състояние да разкрие какви ги върши и къде. А човекът явно доста неща е вършел, докато е изпълнявал партийните повели. Сред нещата които е вършел в работно време са били любовни авантюри, игра на карти, къркане, такива неща. Е в града имаше доста училища и не малко учреждения които трябваше да организират събиране на отпадъци, така че и някаква служебна работа е вършел. Може би. Такива като него имаше доста.

Маслините бяха дребни , черни и по скоро костилки с ципа, отколкото с месо по тях, но по някаква непонятна за детските ни мозъци причина, възрастните ги смесиха с лук, добавиха оцет и олио и взеха да мляскат с невероятен апетит. Сега разбирам , че детският вкус се различава от този на възрастните, разбирам и че ако са имали лимонов сок и зехтин е щяло да се получи още по- добре, но както обичаха да казват по него време: като няма риба и ракът е риба. Около 18 часа лятно време, дойдоха и другите от кварталното каре за белот. По него време нямаше 800 телевизионни канала, а два. Канал 1 излъчваше партийните повели и ски алпийски дисциплини, така че всички познавахме Ингемарк Стенмарк и злощастният Петър пак Падналов, в периодът от 10 до 12 часа, след това теле дейците се оттегляха на заслужен отдих и след сиестата в 17 ч подновяваха дейността си като вече се бяха запасили с информация за жътвата , сеитбата, строежите , ударниците , тъкачките- все важни неща. Баща ми всеки момент очакваше да дойдат от телевизията засуканите другарки да го интервюират за небивалите му успехи по време на някоя кампания. Газката на която товареха събраните суровини, кантара, двамата цигани, шофьор и старши на групата( баща ми) имаше товароподемност от 2 тона , а много често се оказваше в отчетните документи, 22 тона желязо и поне 10 тона хартия. На хартия естествено. Иначе Газката нямаше да се помръдне от мястото си , а двамата цигани веднага щяха да се пишат болни. Обичаше да се шегува човекът. Най вероятно някой е записвал всичките му шеги щателно, за да могат и други да се посмеят на тях.

В 18.30 вече се чуваше дай коз , още един, още един, една пика и КАПООООО. В 18.31 внасят голяма чиния с маслини и мастика. Четворката онемява от възхита при вида на цялата благодат и известно време се чува само дрънкане на чаши и падане на костилките в предвидливо донесена чинийка. Скоро чинията се изпразни, но за невероятна почуда на гостите я последва втора. Резонният въпрос: откъде толкова маслини бе Петре? Сам изплувал във въздуха, а нашичкият само това и чакал. Нали помните празните тенекии чиито горди притежатели бяхме? Тати обичаше да се похвали с бивали и небивали придобивки, така че им казал. Нищо работа, в мазата имам още десет такива и им показал една от празните тенекии на терасата, където баба ми си държеше разни бабешки работи. Екнал смях и продължили с картите до към 23 часа , ние отдавна спяхме, но към 1 през нощта се почукало на вратата , звъннало се на звънеца и то настоятелно и за изненада на сънливите стопани, се озовали лице в лице с властта, за която често разказвали вицове, повечето показващи липсата на интелигентност у органите. Органите бяха другата тема с която искрено се забавляваха възрастните. Ние започнахме по късно, въпреки , че и ние се смеехме, макар да не разбирахме защо. Органите били 4 бр. и изразили настойчиво желание да получат ключа за мазата, в едно с указание за местоположението и. Изтъкнали в своя защита , че я знаят , но съдействието от страна на извършителите на криминални даянения са смекчаващи вината обстоятелства. Чувал съм поне 50 интерпретации на случката, като числото на органите варираше от 4 до в по късните версии към 40 и водени от генерал. Самият аз нямам свидетелски качества, защото съм проспал този паметен момент. Развитието протекло по следният начин: баща ми нахлузил едни пашмаци( чехли направени от износени обувки) и както си бил по долни гащи и потник повел групата търсачи на маслини към мазата. Майка ми била пред нервна криза, но нямало как да сподели с баба ми какво и е , защото не и говореше. Обикновено двете ни използваха нас със сестра ми за преводачи. Кажи и еди си какво, или еди си що....и ние казвахме еди си какво каза мама, пък баба казваше, пък ти и кажи еди си що и ние казвахме еди си що каза баба. Защо беше започнала войната между двете не знаехме, но вероятно причината ще е била и в двете. В случаят преводачите сме спели и двамата и така военните действия между двете не от почнали, а си седели примрели и се кръстели. Това, че се кръстели не е чудно, защото под термина да не викаш дявола, или да не дърпаш дявола за опашката по него време се имаше предвид точно тези дяволи от ДС. Дяволите от ДС вървели след баща ми по стълбите към мазето, а той си облизвал пресъхналите устни ( в други версии си подсвирквал весело). При вида на 20 тенекии от маслини, другарите ахнали дружно. Предполагали, че информаторът им ( един от другите трима картаджии) е преувеличил с една нула за да блесне, но не. Озовали се пред цяла маза в която докъдето поглед стигал се мъдрели компрометиращите тенекии. Баща ми не излъгал когато казал , че в мазата има още 20 . забравил да уточни , че били празни и откъде ги има. Това направил вече в районното управление където прекарал нощта и времето докъм пладне. За този период от случката вариантите които съм чувал с ушите си са повече от 50. Общото е, че тезата на обвинението била, че маслините вече са разпродадени на дребно, и просто както всеки убиец, най – големият проблем е да се отървеш от трупът. В случая тенекиите. Замесени били някакви несъществуващи роднини в Гърция, нали пра дядо ми бил бежанец от беломорска Тракия през 1908.... единствената защита на баща ми била, че тенекиите си ги е събирал по акции и е платил от джоба си по 2 ст. на държавата за да не бъде ощетена. Имало очна ставка с магазинерката която го помнела и изгонила наглеца , които искал осем пъти да вземе това което се полагало другиму, а за първите седем в началото си мълчала, за не я накажат, за нарушаване на правилата да продава само по 200 гр. Тя не ги нарушавала , защото всеки път му претегляла по точно 200 гр, само му слагала повечко саламура, но това че се редил 8 пъти вече значело липса на бдителност, а бдителността беше много важна, защото не знаеш кога врагът подмолно се промъква да саботира , покварява, разваля кацата с меда и прочее. Трябваше да сме бдителни. Отвсякъде бяхме обградени от империалисти и трябваше със зъби и нокти, а в казармата и с техника от 1935г, бодливи шаячни дрехи, протрити чатали и по един калашник, да браним крехката диктатура на пролетариата, развитото социалистическо общество с неговите невероятни постижения, социализъмът, както и др. Тодор Живков.

Другарката от магазина си припомнила фактите, след като разбрала какво го чака завалията, както се разбра по- късно завалията и се отблагодарил подобаващо, общите работници, потвърдили треперейки, че шефът им наистина си е прибирал от време на време по някоя тенекия, въпреки, че в началото се правели на дръж ми шапката и викали до Бога „не бий бе бате само истината шти казва” , защото по него време да те ступам в милицията си беше нормално, здравословно и респектиращо. Сега май пак се връщат старите практики, но както казват: Всичко ново е добре позабравено старо.

Та около пладне, на вратата се появил силуетът на отецът по потник, пашмаци и долни гащи, както си го прибрали органите, така го и върнали. С него се носела и миризмата на човек на когото са взели акъла и с новодобитите в участъка поучения около месец в къщи всичко беше тихо и кротко за радост на майка ми, която като веднъж развеждана и с две деца, нямаше право на глас. Гласът и най-вероятно би предпочел някой път да отиде тя на гости, вместо всяка вечер да мие чинии и да изхвърля пепелници.

След като се поотърси от страха и месец никой не дойде да го търси посред нощ, той полека лека си върна предишният дон жуановски вид и поднови карето за белот, но в новото каре нямаше нито един от старите играчи. След година или изобщо не си спомняше за страха който бра, или си даваше вид че го е забравил съвсем. Сигурното е едно. След още 15 години докато играеха карти, вече с участието и на майка ми, историята звучеше доста по- различно и от нея излизаше един герой стой та гледай. То органа ли не беше закован с някой цветист израз или направо наритан, то извинения ли не му бяха искали, пък той не приемал и след много молби склонил да им прости грешката, от него да минело. Аз обаче бях единственият който беше в къщи когато се прибра ни жив ни умрял и с баба го посрещнахме, нахранихме и подскачахме заедно с него при всеки неочакван шум. Факт е, че докато беше жив, никога повече не посегна към маслини, въпреки, че вече ги имаше без да се редиш по опашки .

Партийният билет

Както може би сте чували съм израснал в бедно работническо семейство от селският тип. Този вид семейство се зародил в пред индустриалните времена за които казваха че са били велики. Величието им се изразяваше в стоицизма на българите. Стоицизмът ни се изразяваше в коленопреклонно мълчание пред висшестоящите, защо иначе ще са висше стоящи? Не стоицизъм а чист късмет наричахме възможността след 4 часа стоене на опашка пред скъпият магазин да се сдобием с 2 кила портокали. Немислим лукс. И всеки който те срещне по обратният път хуква да се реди и той пред „Скъпият магазин” за да се сдобие и той след 4-5 часа с въпросният лукс, ако стигне до него разбира се.

Дядо ми който въртеше сергия с лотарийни билети пред кино Корабостроител , беше неизчерпаем източник на монети от 5 ст, както и на миризма на цигари, която вървеше 2 минути пред и зад него. Фактът, че беше бизнесмен на свободна практика( по него време купуването и продаването с цел печалба се наричаше спекула и се наказваше от 5 до 15 г затвор) значеше, че е наш – проверен и изпитан човек с партиен билет. Прадядо ми , който се появил в 1908 пребледнял и с подбити пети под протрити от 900км вървене пеш цървули, във Вълчи долската паспортна служба, след продължителен излет без обратен билет от Беломорска Тракия, където младотурците преживявали възродителен процес и възраждането им било да колят, бесят и по друг свободен начин да лишават не турското население от имотно състояние, движимо имущество, и християнска душа, невинаги в този ред. След като се разписал в околийското, и разгледал невеселите перспективи, купил малко земя със скътаните парици, запретнал ръкави и подхванал стопанство. Хич не го мързяло, за разлика от синът му, който през 1934 вече имал 3 деца, но не се напъвал много. Прабабата някъде по него време се споминала и прадядо се заоглеждал за някоя по- засукана булка, защото вече бил прескочил момента с въпросите какво ще ядем утре. След като огледал сергията в неговото и съседното село, прескочил с файтона до града, после до по- големият . Хеле провървяло му и срещнал една засукана вдовичка, наброил кесия жълтици и купил къща на един хвърлей от центъра на Варна. Заживели с вдовичката на семейни начала и всичко си вървяло добре, докато не дошъл 9 септември 1944. Дядо ми( калпазанина) който от доста време смятал, че парчето от пая което нему се полагало, тейко му си го харчел по градски уруспии, често споделял в кръчмата и извън нея мнението си за несправедливо устроеният свят в който живеел. Преразпределението на благата вечно му било в устата и все се събирал с разни пиянки и пройдохи, които смятали също като него, че има крайна нужда от радикална промяна. Не щеш ли се задала възможност да осъществят идеите си поради руската окупация в края на Втората Световна Война. Руснаците проповядвали максимата за Диктатура на пролетариата, точно това за което селските мислители начело с дядо ми радеели. Точно така си го представяли. Те диктуват ( нали е диктатура) на богатите какво да правят, и както досега не правят нищо. Разликата и тънките нюанси били в принципа: от всекиго според възможностите- всекиму според потребностите. Тази част най много им харесала. Знаели си възможностите хората. А потребностите им винаги били не удовлетворени. Хванали се като удавник за сламка към предоставената възможност. Понеже истинските партизани били повечето убити като криминални, а не като политически врагове на държавата, било ред на роднините и други заслужили лица, като ятаци, партийни членове и другари по чашка. Повечето комунисти по него време си били от сой калпазани, дето все нещо им пречело да забогатеят и като се има предвид икономическият подем след турско до ВСВ то явно е било собственият им мързел придружен от липса на образование и трудови навици така присъщи за предишните и следващите няколко поколения българи. Дядо и дружинката му, още преди войната се писали комунисти и веднага след нея захванали да налагат диктатурата на пролетариата. Понеже няма нищо по люто от омразата на син към баща, естествено първо се захванал да въведе в ред собственият си дом. Известно време не подхващал никаква работа а стоял и мислел как благоприятно се обърнали нещата. Ходели на тумби с неговите дружки по чашка, обикновено почерпени, разстреляли 2-3 народни врагове, все от тия дето като им кажеш да почерпят в кръчмата , че са бъхливи от пари, те се правели на дръж ми шапката, че и акъл давали моля ви се. Да се захванат сериозно със стопанствата си и да стоят по- далече от кръчмата. А те какво правели? Седели в кръчмата и казвали на ратаите какво да правят. Това всеки го можел. Това да казваш на другите какво да правят си е баш тясната специалност на българина. И всички тесни специалисти от кръчмата се разправили добре с тия дето не чували, или не искали да чуят какво им се говори. А им говорели все разни важни неща. Кое ще ги питат къде държат златото, кое къде са заровили буре ракия. На вторият въпрос все пак лесно намерили отговора, като поразкопали тук там и се поизпотили и поизцапали, но си струвало. Пари не намерили и понеже не вярвали на чорбаджиите , че нямат ( хората инвестирали в земя, добитък, било война ...а кеш трудно се намирал) гръмнали 2-3 трима с поверените им от партията пушки, та другите да имат респект. После се изпокрили, защото все пак имало някаква власт, макар и народна. Та нали те били народът? Защо трябва някой да им държи сметка? Така се задала 1947 и ни в клин ни в ръкав прадядо ми скроил на синът си най- калният възможен номер. Взел, че умрял. Ще кажете какво толкова, Бог да го прости и толкоз. Какво тук значи някаква си личност? Защо е починал прадядо не знам. Дали му дошло времето или се поболял от тревоги, или вдовичката го е довършила... В смъртният акт не пише. Но преди да умре направил две непростими неща:

• Прехвърлил градската къща на вдовичката която подслаждала старините му

• Посочил пройдохата си син за наследник на всичко друго което имал.

От това произлезли 2 неща

• Сбъднала се дядовата мечта да докопа това, което смятал, че отдавна му се полагало

• Сега изведнъж се озовал от другата страна на барикадата и всичко за което довчера се борел , сега някак си не му изнасяло.

Какво да се прави, почесал се където го сърбяло и където не го сърбяло, (след някакви си 30 години и аз съм видял бял свят, а след още 10 видях и бащината къща. Две неща ми направиха огромно впечатление- размера и нужника насред двора голям почти колкото къщата. Най близката баня се намираше на 3 км и работеше само в неделя) заклал една от многото овце в бащината си кошара, наточил от руйното му вино и го погребал с почест, каквато изведнъж изпитал. Всичкото уважение което не изпитвал в след юношеските си години, внезапно го споходило, докато обикалял бащините кошари и обори, пипал с трепереща ръка мечтаната вършачка, дивял се на пълната изба и се чудил как може човек да има толкова вино и ракия , и да ходи трезвен. Причината да стои далеч от бащината си къща била именно слабостта му към чашката и липсата на интерес към кърската работа. Дядо смятал, че като син на заможен човек, е редно да се разпорежда със съдбите на ратаите и да си пийва колкото му душа иска, но не би. След няколко опита да вкара синът си в пътя с добро, прадядо просто го майносал, и като нямало прабаба която да му мрънка, просто се отървал от пълнолетният пройдоха, който ходел със светнали очи из къщата му. Струпал му една къщичка в другият край на селото , отделил му 30 декара нива, 2 крави и 10 овце и му пожелал светло бъдеще. Така никой не можел да му каже , че е заразял синът си. С такава зестра, дядо лесно се сдобил с булка, защото изглеждал млад и перспективен. Това, че си пийвал било нормално. През 1947 наред със закона за национализацията , приели и такъв за ограничаване броят на питейните заведения, с цел поощряване на битовият алкохолизъм може би. Защото пийвал българинът. И сега си пийва. Традициите са дълбоко залегнали в народо психологията. Докато ходел с другарите си по чашка да подкокоросва кулаците( кулак бил всеки с 2 крави, дядо отдавна изпил бащините така че не бил кулак), да влязат в ТКЗТ –о , все им разправяли колко ще е хубаво всичко да е общо. Най вече се надявали жените да станат общи, но някак си без техните. Директивите на другаря Сталин до другарите в София, а от там до всички села и паланки за нула време обезлюдили планинските райони и на всичкото отгоре нещо което макар и бедни, досега българите не познавали – гладът се задал със страшна сила. Това купони, две педи басма и един аршин вълнен шаяк за аба на година, 200 гр. хляб на ден и айде- комунизъмът дошъл. Но кулаците живот си живеели. Работели хората от зори до мрак, и хич не връзвали на комунистическите лозунги, ами със здрав разум и стегнат колан гледали напред и се кръстели чума да изтръшка тия прошлеци, дето само приказките им големи били. През 1947 вече тайно се знаело , че всичко ще се национализира. И дядо със сълзи на очи на следващият ден след безпаметен запой внесъл в ТКЗС бащиното си наследство, за което получил крепка прегръдка от председателя, разписка за внесеното и учудено поклащане на глава от целият здраво мислещ елемент на селската интелигенция. През 1952 баща ми вече бил в града и 1953 взел дядо при себе си, той и без това само мълчал и гледал пред себе си по оперативките в ТКЗС о и партийните събрания. С безупречната си авто биография и партийният билет издаден през 1943 не било много трудно да се уреди да продава лотарийни билети с 10% от оборота за него. Трябвали му само стол, масичка и остатъка от животът му който прекарваше в пушене на цигари без филтър, които сам си свиваше докато се прибереше в къщи, където вече и пийваше и споделяше лошото си настроение с всички, докато заспеше. През 1973 се раздели със земната си обвивка, по думите на баща ми с желание. Изпратиха го няколко души само и баба ми, която му пъхнала в джоба партийният билет за всеки случай както и едно кръстче, пак за всеки случай. Докато го слагали в ковчега партийният билет взел, че се показал от джоба му, и татко решил че дядо явно не иска да го заравят с него, след като дълги години не бил споменавал нищо нито за партията , нито за политика. Така , че го погребали само с кръстчето а партийният му билет се прехвърляше дълги години в най- долното чекмедже на гардероба в спалнята.

Да ти еба Комунизма!

Родил съм се в бедно работническо семейство от селски тип. Предполагам защото за да се родя в богато семейство на индустриалец или банкер е трябвало да го направя 30-40 години по- рано или 30-40 години по- късно, през 1970 , заедно с още 138 000 бебета от които 80 000 в градовете и 58000 в селата. Забележете, нито едно от всичките 138 745 бебета не е било извън брачно. Тази категория се е появила едва през 1980 и тенденцията да се раждат копелета се засилвала през годините, докато през 2009 стигнала апогеят си и цели 43251 от родените тогава са били деца на жени без съпрузи, с две думи копелета. Преди 1980 изобщо не е имало извънбрачни деца. Тогава е имало само такива заченати по правилният , одобрен от БКП начин. БКП е присъствала толкова дълбоко в живота на всички които растяхме под крилото и, че дори не повярвахме на новините през 1989 когато казаха, че др. Тодор Живков е свален от власт. Дотогава абсолютно всички смятахме, че вечно ще живеем под силното крило на БКП, подобно на пиленца , които се крият под крилото на квачката, която ги пази от всички страшни неща които е възможно да им се случат в краткият им житейски път завършващ обикновено в някоя градска тенджера ако си се излюпил по нормалният начин в някой селски двор, или в устата на някой селски котарак или лисица. Тези пиленца които се излюпваха в люпилните и живееха по 58 дни точно, никога нямаха шанса да завършат житейският си път по друг начин освен този в тенджерата на някой гражданин. Тези пиленца не познаваха майка си, раждаха се едновременно както в някой филм за клонинги или зомбита, започваха житейският си път заедно и го завършваха заедно. След точно 58 дни. БКП много се гордееше с бройлерите които отглеждаше и затова всички знаехме, че точно след 58 дни ще бъдат сервирани на гладните работнически маси на цена от 0,65лв за килограм в ширналият се супермаркет с празните рафтове и тъжната хладилна витрина, която нямаше какво да охлажда, пък и не можеше. В хладилните витрини се мъдреше парче шунка от абсолютно недостъпните 4 лв. за килограм и кренвирши които не съдържаха както сегашните почти цялата менделеева таблица, както и нейните изотопи , но пропорцията месо/вода беше пресметната да се продават за деня, защото за следващият магазинерката трябваше да плати от джоба си фирата, която даваха. На третият ден приличаха на сегашните луканкови пръчици, но без присъщият за луканката вкус. Мирисът също можеше да се усети от далече, така че нямаше нужда да питаме дали са пресни, виждаше се с просто око. Варената наденица и македонката бяха нещо, което в пресният си вид със споменът и сега възбужда приятно вкусовите ми рецептори, но след еднодневен престой в хладилната витрина, която по- скоро правеше непохватни опити да изравни вътрешната и външна температура посредством собственото си загряване, бяха нещо което само куче можеше да изяде. Затова се казваше и кучешка радост. Сегашните произведения на съвременните гастрономи не предизвикват отделяне на стомашни сокове дори у четириногите любители на деликатеси, за разлика от съименниците им от пред демократичната епоха. Това на което ни научи демокрацията е, че кренвиршите са божа храна- един господ знае какво има в тях. Селяните от градски тип имаха избор да си ходят по селата за провизии, където я някой самоотвержен баща, я някоя баба щедро размахваше мотиката, за да може градската му челяд когато се появи в събота и неделя да има какво да напълни в чантите, пък и тя да поработи малко през уикенда. В понеделник никой нормален ръководител на предприятие не очакваше кой знае каква заработка от персонала, понеже персоналът идваше претрепан на работа, след като е получил възможността 2 дни да работи за себе си. През тези 2 дни повечето даваха всичко от себе си, за разлика от останалите 5 дни от седмицата, когато не правенето се превръщаше в изкуство, което пък от своя страна беше заразно дори на генетично ниво, защото се наблюдава и в сегашни времена сред голяма част от младите и не толкова млади кадри на трудовият пазар. Генетиката както ни учеха през 80 те беше голяма работа и тепърва щяхме да видим на какво е способна. Към тогавашният момент само решавахме задачи по биология с цел да предвидим вероятностните поколения при кръстоска на гени от родител с едни качества и друг родител с други качества. Не мъжки и женски а просто родители. Носители на гени. Някъде тогава засяха и целият наличен кър с ГМО пшеница и царевица, така решиха проблема с изхранването на нарастващото население. И досега си гледаме същите сортове , въпреки , че ЕС няма ГМО. Отпреди създаването на ЕС не се брои. Това са си местни сортове. През 1977 баща ми стана горд собственик на парцел. Не по постановление, което означаваше, да работиш земя собственост на БКП срещу жълти стотинки наем и вероятност да добиеш реколта почти толкова голяма колкото вероятността да ти повишат заплатата. БКП реши да раздаде земя на хората по 600м2 в близки до градовете райони, където трудещите се да се самозадоволяват с пресни плодове и зеленчуци. По селата раздаваха туй нареченото Частно, където член кооператорите се скъсваха от работа с мотики и лопати, защото друга техника нямаше как да имат. Така че развиваха органично земеделие, защото на теория не пръскаха с пестициди, защото нямаше от къде да ги купят. Нямаше магазини за селскостопанска техника, препарати и други такива, защото никой нямаше земя и съответно не му бяха необходими. Затова пък имаше черен пазар за препарати, и да си кажем направо на частното се пръскаше повече , отколкото на държавното. Черният пазар беше евтин , защото всичко се крадеше и продаваше по евтино отколкото в магазина. Изключение правеха дефицитните стоки, които се крадяха и продаваха на 2 или 3 пъти по – висока цена от тази в магазина, където всъщност ги нямаше. Ако някой на село нямаше шише с БИ 58 , трябваше само да се провикне през оградата за помощ и ако не съседът от ляво, то този от дясно, веднага му подаваше 10 л туба да си сипе колкото му трябва. Всичко което можеше да се открадне се крадеше. Бензина с който ведомствените коли и трактори вървяха, се изписваше и продаваше на безценица, защото нямаше много коли, така че и търсене нямаше. Беше си проблем да намериш клиент за тази дефицитна от към купувачи стока. За дизела добре, всеки имаше нафтова печка и зимно време се разхождахме по къси ръкави из иначе добре проветривите панелки със зеещи по два пръста дограми. Но бензин се продаваше трудно. Повечето опити да се отопляваш на бензин завършваха с намесата, макар и късна на пожарната команда . въпреки това го крадяха. Да караш кола по него време беше по скоро да намериш какво да караш, от колкото с какво ще го караш. На всеки горд нов собственик на автомобил веднага се правеше оферта и държавните бензиностанции общо взето гледаха подозрително на частен автомобил сред колонките си. Така и родителят веднага щом се сдоби с МПС на уникалната цена от 200 лева и 5л гроздова, която била 10л но половината отишли при пазарлъка, така че бившият собственик се задоволил с наличните приблизително 5, се включи веднага в черната борса, и 30 мин след придобивката на возилото, цялото семейство се возеше в неизвестна посока с краден бензин. Возилото се казваше Варшава и максималната скорост която успя да развие беше 50 км в час по надолнището от центъра към гарата, където малко късно баща ми установи , че спирачният път на самохода е повече от 20м , след недвусмислено волеизявление на управляващият. Добре , че по него време средно дневно по една улица минаваше 1 кола, а булевардите общо 100 на ден, с две думи 30 коли за целият град. Бях ужасно разочарован. Когато се появи с новината , очаквах Москвич, дори Лада, може би Жигули или в крайно нежелан вариант Трабант, или невероятната Шкода, но Варшава? Почувствах се като в старовремски филм, в който Шарапов преследва с Грузавик бандата на Черната котка, и изведнъж го изпреварва файтон. Въоръжен с возилото и права лопата, родителят се опита да се самозадоволи от към плодове и зеленчуци. Бях точно на 7 когато се криех сред високите треви на „Мястото” както го наричаха нашите и играех на Винету- апач промъкващ се през прерията. По него време, сегашният луксозен варненски квартал „Траката” се обитаваше от общо 10 семейства. Бяха 9, но скоро и ние се присъединихме и станаха 10. Понеже по него време не можеше да купуваш и продаваш ей така каквото ти падне, родителят направи замяна кола за парцел. Това беше и причината да купи возилото. Така можеше. Трудещите се, можеха да заменят по между си разни работи, както в натурално стоковото стопанство, което предхождало парично стоковото, както ни учеха в общо образователните часове. Общо образователните часове тогава бяха задължителни и да отсъстващ от часовете по пеене, беше същото както да отсъстващ от часовете по математика. Пеенето беше важен предмет, защото в тези именно часове заучавахме : Партизан за бой се стяга, Пред нас са блеснали житата, Комунистите родината изграждат и други евъргрийни, които пеехме с широко гърло по много поводи.

Опитите на баща ми да се справи с тревата, която надхвърляше 100 см бяха обречени на провал. Дали поради ранното му напускане на селският живот не беше усвоил добре тънкостите на правата лопата или доминантният ген от дядо ми беше доминантен и при него, както и този за липса на коса и възпитание, не мога да твърдя със сигурност, но тревата му се опря безмерно. Тъкмо разкопаеше 2-3 м2 за викенда, и до другият ги намираше буренясали, сякаш някой нарочно ги засаждаше наново и поливаше през седмицата, за да може той, баща ми да се претрепе да копае в края на седмицата. Ако си спомняте, бензинът се продаваше за жълти стотинки по него време. Речено сторено. Живущите 9 семейства в района, дълги години разказваха за големият пожар през 77. Траката по него време беше черен път, минаващ през парцели с огради и тук -там някой позамогнал се чифликчия беше вдигнал кенефче от дъски и супер лукс –покрит с истински керемиди. Обикновено с това се започваше, а после: барака за инструменти, бунгало и накрая стая от тухли. Тухлените постройки оцеляха, а всеки който изпаднеше в голяма и малка нужда, беше лишен да я от възможността да я задоволи, без да стане обект на внимание от все някой отдалечен съсед. Местните го кръстиха Ван дер Любе, защото едва ли са знаели кой е Гай Фокс или Нерон, за да го кръстят на него. Траката придоби нов облик и вече нямаше пречка селско стопанската дейност да отпочне без да бъде възпрепятствана от вражеската, саботьорска трева. Баща ми имаше сериозен опит с бензина и вече от опит знаеше да не прелива туби в близост до майки, които пекат пипер на открит огън и тенекия. Майката беше неговата, но трябва да му се признае , че бързо успял да я загаси посредством собствените и фусти. Не знам дали баба докрая на живота си обу кюлотите си, но явно или не ги е носила или не е могла да обуе след случаят с пипера, но повече не ги видях да се ветреят на гордо на простира. Татко винаги се прибираше пребит от работа. Нямам предвид, че са го били, а че е пребит от работа. Затова си сипваше няколко ракии и си почиваше до следващият ден , когато отиваше отново на работа и се връщаше пребит от работа. И така до събота сутрин, когато отиваше да се пребие от работа на мястото. Нещата с мястото потръгнаха, когато в самозадоволяването се включи майка ми. Тревата не и се опря и явно не беше забравила безценните уроци на село в младите си години, така че и аз получих няколко безценни урока, както и първите си пришки. Татко повече го биваше в организацията , от колкото в пряката работа, затова често тръгваше да търси някакъв инструмент на заем по съседите и често се връщаше след 3-4 часа доста развеселен, и донякъде забравил за какво е ходил. Решението на проблема беше майка ми да вземе книжка за кола и след 2-3 опита и тя се присъедини към поливането на книжката. Имаше някакъв сложен ритуал. Първо се наливаше на ново изпеченият шофьор. Ако в ракията имаше утайка или някакви съмнителни твърди примеси, се даваше на някой друг, а на младият шофьор се сипваше в друга чаша докато успееше да получи чиста чаша, че такъв да му бъде и талонът без дупки. Ако се закашляше, трябваше веднага да му се тупне гърба и да се каже къш дяволе къш. Като се имаше предвид, че тенекии от маслини и туби бяха дефицитна стока, не беше чудо на чудесата след многократна употреба в различни съдържания накрая да се окажат пълни с алкохол. Обикновено за целта се използваха туби от антифриз, бяха много трайни, и подобряваха аромата на някои домашни произведения на казанджийското изкуство.

На татко започна му да харесва фермерският живот и връщането към селските корени и земята. Постепенно се сдобихме с барака за инструменти и през 84 с тухлена стая с две двойни легла едно над друго, маса между леглата и отоплителен уред с два реотана, който по скоро светеше като аварийно осветление от колкото да топли. Татко се сприятели и с електричеството, както и с бензина и често имахме срив на цялата система, най вече заради опитите му да захрани някой от поредните си агро проекти с 2 квадрата кабел. Всичко си вървеше относително спокойно докато Колю Мошеника( беше авто монтьор човека, как да му викат?) не заколил една овца и дал курбан за здраве, че му се разминало само с уплах и операция перитонитът, а не с летален изход. До тези времена татко беше израснал до касиер на партийната организация и имаше тетрадка в която вписваше членският внос на членовете. Предполагам , защото е бил един от не многото които са можели да пишат. Другите членове до 86 носеха имена като Кадир, Хасан, Юркюш и Айше. Често имаше разговори в къщи и кредитиране от тетрадката до заплата. Често се случваше и да разказва в къщи как моля ви се му задавали неудобни въпроси, по въпроса къде са парите от членският внос. Както много други касиери по него време, той смяташе , че тези пари са негови до поискване и то поне 2-3 седмици предварително. Курбанът започнал в събота след обед и продължил до понеделник сутринта, когато повечето курбанджии се завлекли някак си на работа, а на татко му било толкова лошо , че се озовал в бърза помощ. Там му сложили диагноза преял, въпреки че по- вероятно е бил препил с домашен самогон. В 10.30 докато с компрес на челото лекувал преяждането от което здравата го цепела главата се позвънило на вратата. Настроението в което се намирал не предполагало такива изненадващо гръмки мелодии до разклатеното му вътрешно ухо. Ако някой е трябвало да го извести за присъствието си в този момент и с подраскване с нокът по вратата успешно е щял да декларира присъствие. Отецът не беше от кротките. Напротив. Не човек, а разярен бик на когото размахват червен парцал отворил вратата. За негова изненада там стоял директорът на тяхното предприятие др. Коев. Др. Коев беше въз заоблен човек със сериозни торбички под очите. Между седмото и осмото копче на ризата му се виждало шкембето му правещо опити да бъде поне още 10 см напред, непредпазливо удържано от тънък плат и две- три копчета. Точно на тези копчета се спрял погледът на отеца и повел разговор. Ьььььь. ЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪ.

Др Коев който бил врял и кипял човек, присъствал на всякакви оперативки, събрания, симпозиуми, конгреси и в личен план на кръщенета, венчавки, погребения, новогодишни, осмо мартенски, първомайски, девето септемврийски и седмо ноемврийски банкети, без затруднения разпознал симптомите на заболяването, за което отецът пратил лаконичен хабер в щаб квартирата по уличен телефон. Др Коев се изпънал доколкото можал поради конструкцията си която била трудна за изпъване и дръпнал една реч, от която ставало ясно какво мисли за тези които се скатават от работа, какво мисли за тези които не са присъствали на партийното събрание в 9.00 и накрая станала ясна целта на посещението му а именно сдобиването на тетрадката и авоарите вписани в нея незабавно. В този момент болният осъзнал, че :

• Трябвало е да представи отчет и суха пара на въпросното годишно събрание

• Не бил във владение на нито едното , защото по някое време пращали децата до магазина да закупят разни неща и парите били точно навреме усвоени за висши цели на компанията.

• Трябвало да намери изход от положението незабавно, въпреки влошеното качество на умствените си процеси.

В този момент забелязал, че в носа на др Коев растели цели валма дълги косми които му придавали изключително противен вид. На овцата, която била главна героиня на курбана и се приискало да види това чудо на природата и избрала точно моментът в който др Коев си поемал дъх преди следващата порция разсъждения, които щели да включат вече тежката артилерия, като саботьорите, прикритите врагове на партията , империалистическите подлоги и целият репертоар който бил на мода тогава, макар и веднъж чут, вече без интересен, но повтарян от другарите като развален грамофон до безкрай, и под формата на малки късчета месо в червен винен сос се посипала върху поемащият дъх др Коев. От това произтекли 2 неща:

• На баща ми му олекнало неимоверно, и макар със сълзи не от радост в очите, се присъединил от умиращите като Колю Мошенника , към реанимиращите или като Колю Мошенника след операцията дала повод за курбана.

• Др Коев докато поемал въздух, поел и част от овцата в дробовете си и след ващите 2-3 минути прекарал в опити да я извади от там. Това време било достатъчно на татко да се поосефери и преосмисляйки тактиката си от отбрана преминал в нападение и изблеял с треперещ гласец: Ако ще съм комунист като тебе, да ти еба комунизма, и затръшнал вратата под носа му.

Хубаво нещо е образованието

В бедното работническо семейство от селски тип в което съм се родил, винаги имахме повод да се гордеем с образованието си. Баща ми беше завършил седмо отделение и според него беше един от най- образованите в тяхното село. Майка ми беше завършила и техникум във Варна, но тактично избягваше темата, както и тази за развода си. Това, че е била разведена научих едва през 1999г. За техникума научих случайно от дипломата и за завършено с мн. Добър 5.47 средно образование. Не и стигнали само 3 стотни за отличен. И не и е достигнала може би една стотна като е взела решение да се разведе и обзаведе с баща ми. През цялото време преди това си мислех, че майка няма и седмо отделение. Когато аз завърших седмо отделение, баща ми каза, че няма смисъл да уча повече, защото какво съм щял да науча повече? Радостта ми , че няма да уча продължи кратко. През септември продължих, с благословията на майка ми, която му обясни, че вече средното образование е задължително, което го изненада. Татко рядко се появяваше в къщи, след като стана собственик на извънградска къща. След едно недоразумение с директорът на предприятието в което работеше, му се наложи да напусне и така докато опитваше доста длъжности една след друга, за да види коя ще пасне на всестранните му дарби накрая се отдаде на производство на зеленчуци в оранжерийни условия, които никога не дадоха резултат, но винаги го държаха на крачка от успеха. Успехът му се изплъзваше винаги по обективни причини. Или зимата го хващаше неподготвен през февруари, или януари се оказваше снежен и студен, но така или иначе всички опити да извади реколта през зимните месеци, когато щеше да продава краставици по 2 лв за кг, и да се редят на опашка при него както в скъпият магазин на центъра се оказаха крайно неуспешни. Дълго време слушах всякакви варианти на псувни и се чудех как ли изглежда майката на времето, която го отнасяше най- много и къде ли не. Общият смисъл на татковите шекспирови монолози беше, че е жертва на времето , което само го чакаше, кое да забрави да запали печката в оранжерията, кое да забрави вратата отворена, та вътре да влязат две мастии да се гонят и да изпочупят всичко. Липсата на късмет, която го спохождаше редовно, правеше усилията които полагаше безсмислени, а цената на продукцията която вадеше висока като себестойност. В детайли бях запознат, какви реколти вадел Руси от ген Киселово с 1 дка оранжерия и как не си знаел парите, а той само с 500м2 не можел да върже двата края, защото все нещо се случвало. Надълго и нашироко обсъждаше в компания инвестиционните си намерения да купи истински котел и да направи парно. На парче хартия рисуваше подробни чертежи и ги придружаваше с калкулации. Всичко се въртеше около едни 500лв. Не ме биваше много по математика, но лесно изчислих, че ако се лиши от гроздето което купуваше всяка година, независимо колко зле бяхме финансово, и парите които отиваха за бира и сода, понеже винаги имаше киселини, щяхме да ги съберем за не повече от 6 месеца и след това щяхме да се прехвърлим в комунизма веднага. Татко не му се лишаваше от благините, котлите не растяха по дърветата, и така останахме на екологична, слънчева енергия, която нищо не струваше, но обикновено я нямаше, когато ти трябва най-много. Докато показваше нагледно високото си образование в областта на какви ли не инженерни науки, които щяха да изведат семейството ни към просперитет и заслужено уважение и завист сред съседските 10 семейства на Траката, татко изпълняваше и обществени задължения. Не по малко от веднъж на ден се събираше със съседите и обсъждаха : времето, реколтата, линията на партията, самозадоволяването, членовете и други важни теми. Обикновено го правеха на масата в присъствието на стопител на бариери- алкохол. Около 2 часа на обяд събранието се разпускаше, за сиеста , която продължаваше докъм 4-5 часа и с нови сили започваха трудовият ден за да отчете колко много е свършена при завръщането на майка от работа към 18.30ч. поради повишеният обмен на мисли със съседите, татко понякога не намираше време за задължението си да осигури топла вечеря за половинката си, от което обикновено получаваше 2 седмици мълчание като наказание. Предполагам и лишаване от секс. Татко го устройваше, така че според мен понякога си осигуряваше малко лично пространство умишлено. Един от поводите по които майка ми налагаше запор на цялостното му творчество, беше ежегодният риболовен излет. Мероприятието се провеждаше обикновено след някой буен мъжки запой, на който някой се похвалваше как са скъсали шарана или толостолоба на някой малко познат гьол, и това неминуемо запалваше риболовната треска у татко. Започваха приготовления и въпреки предупрежденията на майка ми, излетът се провеждаше безотказно почти всяка година. Треската която ни обхващаше нас децата беше неописуема и понеже по него време нямаше на всеки ъгъл риболовен магазин в който да влезеш и да на пазариш каквото ти трябва за две минути, започвахме да дялкаме и боядисваме клечки, за плувки, да събираме червеи и попови прасета, да търсим прави лешникови пръчки и т.н.

В списъка на татко преобладаваха 2 каси бира и каквото трябва. Тази година се случи някой да похвали ген Киселовският Язовир. Бил пълен догоре с риба- току що го били зарибили от развъдниците с шарани майки, от които по-големи лапни шарани нямало. Кълвели на всичко от празна кука до накиснат хляб и били по 8-10 кг. За един излет се хващали 30-40 парчета и се викало ремарке и трактор да те извадят с рибата по нагорнището от язовира. Още в ранна детска възраст, бях свикнал да не хващам много вяра на рибарски истории, но .... блажени верующите и понеже ни се искаше да е така , така се превъзбудихме, че едва дремнах 10-15 мин през нощта, за да не пропусна ранното ставане. В 4.30 разбудих всички кандидат риболовци и към 7 потеглихме, след като риболовците, най накрая се събраха, пиха кой кафе, кой по една ракия за късмет, закусиха добре, прегледаха още веднъж багажа, и към 12 пристигнахме на язовира, за който бях слушал толкова много, но не бях виждал. Представях си нещо като морето, но със сладка вода. В морето имаше много вода и малко риба, така че ни се налагаше да ходим по язовирите за да хванем нещо по голямо от попче. Язовирчето на което татко беше помагал с крехките си неукрепнали още ръце по време на бригадирският подем се ширеше на 50 декара кална вода и осеян с пробити консервени кутии бряг. Кутиите бяха сигурен признак , че рибата кълве на торен червей. 3 минути след пристигането ни вече клечах с пръчка в ръка и торен червей на другият край на инсталацията, по средата парче дърво осигуряваше комуникацията между мен и червея. На 7 та минута от нищото изникна униформена фуражка , килнатата под доста остър ъгъл на най- овчата физиономия която бях виждал извън животинското царство. Като в песента за циганина, който бил облечен : на глава му църна капела, по надолу , вратовръзка, по надолу панталоне, на крака му трандафоре, униформата на продължаваше с потник, сако наметнато над потника, въпреки 30 градуса на сянка, гащи с неуточнена кройка и завършека на тоалета- гуми- съкратено от гумени цървули с вълнени чорапи. Червените жилки в очите на овце подобният издаваха един напрегнат вчерашен ден в хоремага или на друга алкохолна локация, и неприятен главобол на сутринта. Татко се разля в мазни усмивки при вида на овце видният.

-ОООООО брадчет, как е? Живо здраво? Как караш? И тръгна да го прегръща. Изтръпнах при мисълта , че в гените ми е възможно да съществува овчият ген от братчета Тодор както се оказа. Тогава по биология непрекъснато решавахме задачи за комбинация от гени и се поздравих тихичко и чукнах на дърво , че не съм придобил тези характерни черти в родословието си при положение , че е било напълно възможно. Братчета Тодор се дръпна рязко от опитите за прегръдка и с важен служебен вид и неподражаем изказ тежко каза:

- ти биляжка имаш ли за язвира?

Изведнъж си спомних , че в разказа на късметлията риболовец, който ни упъти , към въпросният водоем , присъстваше дълга сага за премеждията през които минал докато се сдобие със заветната бележка, даваща право на притежателят и да хваща и отнесе със себе си толкова риба колкото може да хване. Без въпросната бележка , която се издаваше от поне две институции, и доволно количество връзки в тях, риболовът беше абсолютно невъзможен и блюстителите на рибарското царство отстояваха този бастион , както 300 та спартанци, Термопилите. Единственият начин да потопиш червеят си във водата , беше с лицензионен документ , че си богоизбран. Татко естествено не си беше направил труда да проучи и добие въпросният документ, а най- вероятно и не е бил във възможност , защото както казах се искаха сериозни връзки, а той не беше сред богопомазаните и беше тръгнал за риба разчитайки на прочутият си късмет с времето, заради който от Ван дер Любе го бяха прекръстили на Петър Каръка. Татко се почеса по дъното на панталоните. Чел бях, че динозаврите са имали по няколко мозъка разпределени по гръбначният стълб и си помислих, че в този еволюционно доказващ момент има доста логика която да подпомогне мисловният му процес. Опита се да прегърне през рамо човека с фуражката и фамилиарно му заговори:

-Глей ся братчет май съм я забраил да му е... мамата. Тука съм го копал аз тоз гьол, не мога ли да хвана малко рибка бе а?

- ни мой. Дай да ти видя биляжката – упорстваше стожерът на законността.

- нидей тъй уа братчет, ко да кажа на дицатъ? Продължаваше да го ухажва татко

- ни мой ти каам ве, само с биляжка!

- а чакай, ся щи я дам, отсече изведнъж татко.

Като гръм от ясно небе татко беше осенен от невероятна идея, сигурно Архимед се е почувствал о същият начин като се развикал ЕВРИКА. Когато често казваше, че е сред най – грамотните в тяхното село, се подсмихвахме в шепа, защото не обичаше да му дават акъл разни петокласници. Сетил се, че въпросният син на лелината му вуйна се провалил във всички опити да изкласи и първо отделение. Станал чобанин на 10 и единствено фалитът на овцефермата му дал възможността да се присъедини към правосъдната система, която му дала и фуражката накривена под особен ъгъл на главата на органа. В колата която гонеше половин век от своето съществуване и рядко виждаше метла , а прахосмукачки по него време нямаше, родителят си събираше всякакви неща които не бяха още за изхвърляне или го беше домързяло да изхвърли. В този ред на мисли прехвърляйки материалните наличностите

В самохода между счупена отвертка и гаечен ключ номер 13 , който става за 14 се сетил , че съхранява бележки за върнати вторични суровини с печат на предприятието. След известно изпотяване дали пък не ги е изхвърлил, се натъкнал на тях в необятният багажник , който беше защитен срещу кражби с катинар. Измъкна една от тези бележки и за мое изумление я тикна в ръце на жандарма възпрепятстващ свободният риболов:

• На каза –татко кратко

Овце подобният запремята бележката из ръцете си, даже я помириса и доста смутен рече:

• Ъъъъъъъ братчет , таз биляжка нещу ней кат другите а?

• Аааааа не братчет ей чети – всичко си пише

• Ба, ама ней кат другите

• Чети братчет , чети

Раменете на овце подобният се смъкнаха и наметнатото сако се свлече от тях. Той се наведе да го вдигне и шапката загубила и сетната си опора се търколи на земята, Тодор я напсува яката и с два шута си изкара яда на нея. След това се затътри на някъде а ние започнахме риболовът най- накрая. Риболовът не беше както ни го описаха с ремаркето и трактора , но откъм таранки напълнихме 7-8 кила. После още няколко пъти ходихме за риба там, но скоро я изтровиха с пестициди от ТКЗС то и вече нямаше смисъл да се ходи, но факта че за първи път видях човек който не може да чете не забравих дълго време.

Голямото Умиране

Татко беше известен рибар. Поне веднъж годишно ходеше за риба. Когато не ходеше за риба, развиваше какви ли не други страсти. Така три дни брахме билки, защото се беше запознал с човек който ги изкупуваше много изгодно, но след три дни ходене на чист въздух, се разбра, че жълтият кантарион не расте на масиви по 10 декара и чака само някой да го ожъне, а шипките са бодливи и изискват специални брезентови дрехи, липите цъфтели само през май, а разните му коренови билки са трудни за откриване и сякаш нарочно се криеха, за да възпрепятстват татко по пътя към бързото му забогатяване. Татко държеше да забогатее рязко и изведнъж, понеже не го привличаха бавните печалби от стопанството, които с пот на челото бавно но сигурно осигуряваха съществуването ни. Другата причина беше, че искаше да се отдаде на спокоен живот- нещо като пенсиониране. Той и сега не се напрягаше много да работи, виждаше суетата на света съвсем ясно, както и несправедливостта в неговото устройство. Често следях мисловният му процес докато в дългите обедни заседания на творческият колектив с години разискваха възможностите за бързо забогатяване. Творческият колектив се състоеше от две пиянки, които се хващаха да поработят по лозята, кое да прекопаят някое лозе, кое да измажат някоя от новопостроените вили из Траката, които започнаха да никнат тук там след средата на 80-те. Никненето на разни постройки донякъде не ни беше по вкуса на нас, децата, защото ограничаваха личното ни , както го възприемахме пространство. С по едно „Балканче” обикаляхме с часове из пустите лозя и си събирахме каквото намерим- все БИО отгледано. Тогава не знаехме, че е БИО, а му казвахме : занемарена градина. Сега разбирам колко наивни сме били. Стопаните, които с години не се вясваха да си прекопаят имота и да посеят и съберат посятото , явно бяха някакви „Турбо Баровци”, щом можеха да си позволят да си купуват от магазините всичко от което имаха нужда, вместо да запретнат ръкави и да размахат с песен мотики и лопати. Ние не бяхме от Баровците и постоянните обитатели на Траката бяха: баща ми – Каръка или Ван дер Любе, Колю Мошенника – автомонтьор в Автостопанство 3, брат му Неделчо с трите си деца, който така и не ми стана ясно с какво точно се занимаваше, Крум –аксаковският- пенсионер, дядо Вълчо, който нямаше и една тревичка в лозето, Пена и синът и Пламен единият от творческият колектив на татко, Бай Митю със семейството си в което той , синът , му и внукът се казваха Димитър Димитров Димитров ,средният шофьор на такси- беше по друга ръка човек но на масата всички са равни, баба Ангелина- хай лайф дама караща старините си на чист въздух, Панкови – работници в захарният завод единственият смесен брак който съм виждал- Иванка беше малко циганка, но казваше че е от Еленският Балкан, където хората били мургави. Братът на Иванка имаше 6 деца и беше от Девня, но кой ти гледа такива работи. Имаше и още: Янчо- бивш боксьор , настоящ член на творческият колектив с тясна специалност мазач, които не беше точно местен, защото не притежаваше имот, но живееше при Душко, които имаше имот, но нямаше много мозък. Този състав лятото се разширяваше от децата и жените, които идваха за сезона и се събирахме 10 хлапета на една възраст или един акъл, по точно на еднаква липса на такъв. Сестра ми отрано се занимаваше с артистична дейност и организирахме самодейни вечери. Нейната най- добра роля беше когато се зададеше нещо за правене. Така беше способна да пребледнее и прежълтее, че често я оставяхме в къщи, докато ходехме за билки, опъвахме найлони или копаехме оранжерията. Малко преди вечеря настъпваше чудодейно оздравяване и тя позволяваше да и поднесът вечеря в леглото, която с видим апетит хапваше. Това се тълкуваше като признак на подобрение и майка и татко си отдъхваха, че няма да се наложи да се влачат по болниците с нея. Странно е, че никой освен мен не знаеше за тези и превъплъщения на които всички народни и заслужили актриси биха завидели. Явно беше наследила от гена на дядо но в женска форма. Мама често я боляха бъбреци, така че вярваше на дъщеря си безрезервно , знаейки за какво става дума. Наскоро и аз на вече доста зряла възраст се запознах с бъбречните болки и разбирам защо така сляпо и е вярвала. Честите внезапни боледувания на сестра ми, или по скоро честите и сценични изяви пред камерна публика я принудиха да се омъжи на осемнадесетият си рожден ден в напреднала 6 месечна бременност. Едва тогава стана ясно какво е правила, докато се е превивала от болки, докато ние заработвахме насъщният. През зимата , понеже ходехме на училище, въпреки нежеланието на баща ми, и се прибирахме по градските си апартаменти, за които БКП ни обясняваше , че на запад хората нямали собственост като нас, ами били принудени да живеят под наем в разни коптори, а не като нас в просторни светли нови дови домове. Под наем, който бил така изчислен, че след като го платят заедно с тока и водата, едвам им оставали средства да избутат месец в крайна мизерия. Капиталистите ги принуждавали да работят по 14-18 часа на ден за да свържат двата края. БКП ни даваше и отговори на въпросите, откъде се взимат лъскавите западни коли и разните му дънки, касетофони и тн, с краткото но ясно , че те са за експлоататорите, които могат да си купят всичко, защото експлоатират другите. Ние се чувствахме горна ръка хора, защото можехме да си позволим да си купим 5 годишен касетофон, който малко надъвква касетите, но иначе работи чудесно, докато западняците не могат дори да си помислят за такъв лукс. БКП знаеше как да ни накара да се чувстваме значими. Всички политици знаят как да го правят. При първият учебен звънец, се разделяхме с компанията от Траката, до априлската ваканция, и се връщахме по скучните апартаменти да мръзнем до лятото. В новите квартали на Варна , които започнаха да строят някъде по това време, имаше какви ли не чудеса: панели, парно, вани които можеш да се киснеш все едно си на топлият басейн на Дружба, булеварди, магазини- комунизъм почти. Блоковете се различаваха само по огромните номера изписани по фасадите им и различната степен на разширяване на „технологичните фуги” както наричаха дупките между панелите. Често под пийнали новодомци се натъкваха на главоблъсканици достойни за списание „Сканди” в опит да открият собствените си апартаменти сред еднаквите панели. В централните части на града беше студено. Там се топлехме кой както намери. Ако изгледате невероятният филм „Топло” ще си представите съвсем нагледно. Ние със сестра ми имахме електрическа печка „Мечта” с два открити реотана, без ключ за степените, която татко най вероятно беше открил сред скраба докато работеше във „вторични суровини” .

Бях се закачулил с едно родопско одеяло през глава и съзерцавах двата реотана в размишления, кога искрата която прескачаше в единият край ще доведе до поредното прегаряне и понеже неволята учи, вече знаех как да взема клещи и да свържа изгорялата част на ново, след като сложех жичка на гръмналият бушон разбира се. Бушонът затова беше сложен- да гърми. И той често го правеше. За да не се случва в негово отсъствие, татко беше сложил дебели медни жици на всички бушони така, да не се налага час по час да се подменят. Искри се сипеха често от електрическото табло и бушоните не просто гърмяха , ами и се стопяваха понякога. Циментовият под в коридора приемаше без излишни въпроси искри, топящи се бакелитни топки и всичко което носех по обувките си. Беше си изпитание за мъжество да се изправиш пред жужащото табло от което се сипят искри и да сменяш бушони, но алтернативата беше да стоя на студено и понеже аз бях мъжът в къщи, изпитвах мъжеството си, качен на табуретка и „Война и Мир” том 1 и 2 поне веднъж на седмица. Постепенно му хванах цаката и не се налагаше всеки път да посещавам тоалетната в съседство по няколко пъти на ремонт. И без това имах трудно храносмилане, така че имаше и полза от тези ремонти. Жичката която наблюдавах от известно време със свито сърце , представяйки си всички следващи действия от нейната кончина, най накрая предаде богу дух и с едно последно припламване си отиде заедно с гърмежа в коридора, който възвести и началото на ремонтите дейности , когато вратата на стаята се отвори и вътре влетя мама ни жива ни умряла. Реших , че се е стреснала от гърмежа, но скоро разбрах, че съм станал жертва на заблуда.

• Сине- каза мама- умираме с баща ти, продължи тя- влизаме в болницата да знаеш само мамо, минах да ти кажа , и ме напусна след една крепка прегръдка и леко дъхаща на вино целувка. Още не бях се отърсил от първоначалната си изненада да я видя в никое време, когато тя вече не беше сред мен и намерих вратата заключена, което ме наведе на мисълта, че може и да съм сънувал.

Върнах събитията малко назад, проверих печката, изгорелият бушон, всичко си беше на място. Значи имаше някаква мистерия която бях пропуснал в изненадата си. Как така хем умират, хем влизат в болница? Кои са те? Още куп въпроси възникнаха след вторият оглед на събитията. Най вече ми направи впечатление онзи момент на неотложност който я изстреля навън, без повече коментари, но все пак намирайки време да заключи вратата. Въпреки дългото блъскане на мозъчните ми клетки не успях да намеря разумно обяснение на събитието и понеже нямах повече източници на информация от които да развия дедуктивно заключение, индуктивно заспах. Събуди ме разтърсване по рамото и видях мама. В първият момент реших, че наистина е умряла, защото изглеждаше взела дала и доста жълта, но скоро се уверих, че е жива най вече по това , че привиденията които съм виждал, чел или чувал , никога нямаха такъв специфичен аромат. Ароматът ми беше познат от една вечеря със свинско със зеле , която баща ми който ги разбираше в тия работи, каза че върви с червено вино. За да онагледи твърдението си и да ми покаже , че свинско се пие с червено вино , а не с бяло, както разбрах, ми наля една водна чаша. След около час свинското, зелето и виното излязоха от мен под формата на коктейл , който кръстих „Зловонин”. От тогава тая резерви към червеното вино, в последствие развих резерви и към другите видове алкохол по подобен начин. Призракът на изтерзаната мама отново изчезна с думите:

• Тръгвам, измъкнах се за малко да ти кажа, че още се държим. Хайде .

Реших , че халюциногените с които индианските шамани обитавали други светове и се свързвали с предците, за които ни обясняваха в часовете по история , някак са попаднали във вечерята ми от яйца с лук. Развих теория за зеленият лук , който е расъл върху халюциногенни гъби и от там в моят омлет. Така или иначе с оскъдната информация която притежавах не успях да си дам разумно обяснение на събитията от след обеда и нощта. Сутринта беше тази която разбули мистерията и потвърди , че утрото е по- мъдро от вечерта. Около 10 , след като бях приключил със сутрешният си тоалет, закуската, прането на чорапи и опити да пригладя косата си наляво, по тогавашната мода пред единственото огледало на тоалетката в коридора, вратата зад гърба ми се отвори и категорично не мама а призракът и с миризмата която го съпровождаше се очерта в огледалото в светлата рамка на вратата. Само секунда след призракът в огледалото видях и втори , в който с внимателно вглеждане разпознах баща ми. В дългите нощи които прекарвах сам , бях размишлявал за какви ли не ужаси, призраци, особено след прочита на Дракула и ясното съзнание, че паянтовата ни врата , която татко набързо беше ремонтирал с два пирона и парче дърво, след задоволяване на желанието на сестра ми да се прибере , при положение , че бях заключил от вътре и естествено бях забравил да извадя ключа, няма да спре човек, а камо ли призрак. Вратата на моята крепост , фигуративно технически казано беше отворена и се заключваше само привидно. Знаех , че няма смисъл да се опитвам да браня тази предварително загубена позиция, така , че с леко настръхнала коса внимателно се обърнах , и веднага попаднах в общите им обятия. Беше рядък момент, защото и двамата не си падаха по сантименталностите , единият въобще не си падаше. Това , че от татко не бях получил и един шамар се компенсираше донякъде от това , че жена му често ми налиташе до скоро, когато установих, че вече съм във възможност да дам достоен отпор. Освен шамарите и вербалните атаки които се състояха в подкана да си призная всичко , защото тя и без това знаела , но самопризнанието било смекчаващо вината обстоятелство, рядко получавах някаква ласка, а от скоро и шамари не получавах, което все пак си беше някакъв момент на внимание. Така , че нямах нищо против тази изненадваща семейна прегръдка с тези два родителски призрака, само миризмата им ме притесняваше силно. Не можех да понеса мисълта , че ще продължа живота си съпътстван от тези два миризливи призрака вкопчени в тялото ми , което вече се задушаваше. Постепенно призраците отхлабиха захвата си, затвориха и заключиха вратата и за моя радост се насочиха към банята, където прекараха известно време, докато аз дишах дълбоко в стаята си. След 15 минути , вратата се отвори и влязоха и двамата, вече нормално миришещи призраци. Така бях съгласен да съжителстваме. Изведнъж започнаха да говорят един през друг и полека стигнах да 2 заключения , които предпазливо направих:

• Не бяха призраци, а хора изкарали тежка нощ, което ги оприличава на призраци

• Не аз а те бяха яли гъби.

От обърканият им разказ разбрах следното, което подредих по хронология след като детайлно анализирах събитията, които ми бяха представени в доста разхвърлян вид.: преди около 2 дни татко получил достоверна информация от мозъчният тръст на творческият им колектив , че в Кичесвката гора имало страшни печурки , манатарки и сърнели, които пък изкупували сушени в Осеново по 10лв за кг. Янчо и Пламен щели да берат, но ги възпрепятствала липсата на транспорт с който да отнесат добивът. Съставили набързо оперативен план който в детайли изглеждал така: Янчо и Пламен берачи с 30% общ дял в предприятието, баща ми: логистика и мениджмънт защото преди време беше началник на двама циганина и старши на газка със 40% дял , майка ми складов началник и складов работник, отговарящ за преработката и сушенето и съхранението на продукцията с 30 % дял. Съдружниците полели събитието и замезили с донесените от Янчо и Пламен гъби. На следващият ден въоръжени с остър поглед и чували четиримата атакували кичесвската гора в 7.15ч. около 14.30 приключили работният ден , натоварили добивът а именно 2 чувала манатарки , 3 сърнели, 2 печурка. Чувалите хванали точно багажника и берачите се понесли към депото за разпределение на суровини а именно стаята на баща ми. Там отпразнували събитието , като полели доволно новото успешно предприятие първо с ракия с мезе гъби на тиган, после с вино с мезе гъби на фурна с масло, накрая татко който беше и бивш главен готвач, както и майка ми се сетил за рецепта пълнени гъби с козе сирене от шедьовъра на Балкантуристкият рецептурник и ги сготвил , като предложил към тях бира, мастика и незнайно защо коняк, който отлежавал от дълги месеци на един рафт и чакал някой по- паметен момент като този за да бъде отворен. Компанията посрещнала радушно всички предложения на кулинарията и хотелиерството и за да няма ощетени наливали на всеки според дела в предприятието40/30/ 15/15 . както е видно от учредителният акт на дружеството, татко имал 40 % и си ги изконсумирал. Янчо и Пламен били свикнали на какви ли не питиета, така че миксирането не им попречило да запазят дух и към 18 ч. Се хванали ръка за ръка и с известни трудности да определят точната поска в която да вървят, все пак били съдружници в предприятие за гъбодобив а не специалисти по спортно ориентиране се оттеглили на заслужен отдих и заспали сладко търкулнати до едно дърво. Един квартален помияр ги събудил с любопитството си и спасил от измръзване около един през нощта. Къде по звездите, къде по други топографски ориентири се прибрали единият при майка си Пена, а другият при слабоумният Душко. Мама и татко си легнали в леглата, защото така или иначе, били седнали на тях. Около 18.30 татко установил ,че таванът се върти и по идентичен на случаят с курбана даден от Колю Мошеника начин се лишил от съдържанието на стомаха си. С това може би историята е щяла да приключи, ако не го бил направил в леглото. Миксът от ракия, вино , бира, коняк, мастика и гъби, дошъл в повече на майка ми и тя също върнала своите не 30 а 5 % от общо полагащото и се от дяловото разпределение на дивидентите. Първо била жена, и второ явно е имала нещо наум защото не си изпила всичко. Процедурата по почистването на дивидентите сега смесено разпределени по пода и леглата, предизвикала още една дивидентна вълна. Двамата се спогледали и татко , който разбираше от доста неща, но пиенето му беше тясна специалност отсякъл лаконично и завалено:

-От гъбите е. Пали и да отиваме в болницата.

Речено сторено. Оставили за друг ден почистването и се завтекли с москвича към спешното в окръжна болница. Там пристигнали около 19ч. Като преди това, мама се сетила за мен и се качила четири етажа за да ми каже, че умират. Живеехме на една пряка от болницата, така че в 19.01 вече обяснили на някакво медицинско лице, поне било с бяла престилка, че страдат от сигурни симптоми на отравяне с гъби. Веднага ги прехвърлили в токсикологията където по думите на татко им се зарадвали и докато се усетят се озовали в помещение с надпис „Изливно” разбрали защо се казва така веднага. Сто и десет килограмова санитарка хванала татко под мишница , като малко пухкаво агънце, каквото си и беше , и му пъхнала гумена тръба в гърлото. Продължила да я пъха докато татко не заприличал на индийски факир гълтащ саби. Усещал тръбата като голяма сабя, направо меч за две ръце, но индийските факири дори и не били се сещали да глътнат маркуч и после докато сто и десет килограма плът те затискат, някой да започне да налива вода през отвора в другият край. Резултатът бил, че татко започнал да се надува като жаба, която се готви да заквака, и той се опитвал да даде ясен знак , че му стига толкова, но не можел, защото имал маркуч в гърлото , който свеждал вербалните му напъни до жабок , с мутиращ глас, а езикът на глухонемите не му се отдавал , защото яката санитарка го притискала опитно и двете ръце за да не шава. Изведнъж огромният чайник от който наливали топла вода свършил , санитарката го пуснала и измъкнала със замах тръбата от устата му. Татко отмъстително я облял със съдържанието на стомаха си, но тя явно била подготвена, защото сега забелязал, че е облечена в гумена престилка и ботуши , които превърнали отмъщението му в жест на добра воля. След като успял да си поеме въздух , решил да и обясни с резки решителни думи да стои далеч от него и отворил уста да започне тирадата, когато санитарката сякаш само това чакала, опитно му завряла тръбата обратно в стомаха и ловко го стиснала под мишница. Другата с чайника и топлата вода като по команда изникнала до нея и процедурата се повторила. Татко вече мислел да класира състоянието си като най- тревожното в кариерата си, и направил бърз опит да анализира опасността от ходене на курбан и това да ходиш за гъби. Бил към края на анализа който все пак имал място за известни съмнения, когато санитарката измъкнала маркуча и му дала възможност да я облее отново. Резултатът отново бил същият а санитарката , която явно виждала желанието му да и навреди, си отмъстила като вкарала тръбата за трети път, преди още разтрепераният татко окончателно да декласира курбана. След третата промивка получил 20 секундна почивка, която се оказала достатъчна за да му свалят гащите и същата обръгнала санитарка го стиснала като в менгеме , докато друга му вкарала същата според него тръба в гръб. Сега устата му била свободна да каже всичко което искал да сподели, но липсата на сили го накарала да стисне зъби и мъжки да си поплаче докато трикратната процедура по почистване на червата му започнала да тече. Всичко приключило за около 5 часа според него , според другият свидетел, майка която минала през същите процедури, но нея я държала 70 кг санитарка, но и тя доста опитна всичко е траяло 30 минути. Накрая им закачили системи с физиологичен разтвор и ги оставили да поспят, като ги проверявали през 30 мин за симптоми. В 6ч. Сутринта мама използвала смяната на караула и прескочила да ми каже , че още не са се споминали. В 10ч. лекарите преценили , че са ги излекували и от реанимация ги прехвърлили в интензивно отделение, от където по пътят, двамата се хванали за ръка и се прибрали, по скоро призраци , отколкото хора. След още 20 мин объркани разкази, се метнаха на москвича и отпрашиха към ТРАКАТА, ЗАЩОТО ПРАСЕТО И другият добитък който бяха развъдили, беше зарязан и спешно трябваше да се нахрани. Прибрали се успешно и първото нещо което видели били Пламен и Янчо, които също имали не много здрав вид , но сравнение с татко и мама били младенци до престоели трупове, които ги чакали с чувалите за гъби в ръка пред вратата. Татко и мама се спогледали и сключили негласно споразумение за:

• Да закрият предприятието, което им донесло толкова изпитания веднага

• Вчерашното ядене на гъби да е последното за живота им

Най неочаквано миноритарните собственици пред вратата получили всички акции и станали мажоритарни собственици на 3 те чувала гъби , които били останали след предният паметен ден за умиране, а татко и мама след като нахранили прасето и кокошките , най –накрая почистили стаята и въпреки хладното време , известно време спели на отворена врата.

Новият член на семейството

В работническото семейство от селски тип в което съм се родил разбирахме много от коли. Татко още като 16 годишен карал колело, което минавало за времето си за тънко изкуство , което малцина владеели. В сравнението с каране на колело, карането на кола беше лесно. С колелото трябва да се внимава, да пазиш равновесие, да следиш за внезапно изникващи дупки и стени, особено ако си съпроводил карането на колело с дегустация на първак ракия, която някой с къртовски усилия и цяла нощ потене след 40 дневно жадно очакване е успял да събере скъпоценната влага в туба от антифриз. Въпреки неизменното си старание, татко често ставаше жертва на паркирана неправилно кола или кофа за боклук нарочно курдисана от някой злосторник на пътят му. Причината често беше в това , че дегустацията на първак е трудна. Не можеш да разбереш веднага дали е добър , защото е още „болен първак” . затова се налага повторна дегустация и често се случваше „Ударникът” който беше сварил еликсира да не доживее да види не болното му състояние, поради свършването на първака още първият ден от създаването му. Тогавашните мъже не бяха като сегашните женчовци и дори да бяха чували думата метилов алкохол, едва ли са правели разлика с етиловият. Чувал съм твърдения, за даден алкохолен продукт създаден от вещите ръце на надъхан дилетант способен да натръшка за 15 мин цяла компания, е бил търсен за повторна дегустация . Компанията оцеляваше или почти цялата оцеляваше. Просто бяха от друго тесто хора, не като сегашните изнежени пиячи на разни западни упадъчни питиета от които най-много да те заболи малко главата на другият ден минали десетки сертифицирането в не знам си какви евро стандарти. Нищо мъжко няма в това да пиеш такива питиета. Направо женска работа. Друго си беше навремето. Сега само по селата са останали истински смели мъже , но и те си отиват полека лека за съжаление. Татко се сдоби със самоход през 77 и вече не му се налагаше да върти педали , посред нощите и да се прибира с олющена глава. Винаги си личеше кога татко е имал не уговорена среща с твърд предмет по главата. Започнал да оплешивява още на 18, а след казармата където получил квалификация като готвач, съвсем олисял. Понеже др Тодор Живков, също не беше с буйни коси, донякъде си беше модерно да имаш коса само по врата и около ушите. Возилото , което беше кръстено на полската столица, беше древно като самата полска столица. Във всички случаи беше предвоенна изработка, защото както казах в нашето семейство разбирахме от коли и знаехме, че по – новият модел Варшава е създаден около 1945г. Следователно нашата беше от преди това. Когато татко се появи с новината за придобивката, веднага хукнах да видя това чудо на техническият прогрес, както го той го характеризира. След направеният оглед установих , че: по скоро е чудо , че се движи, багажника се заключваше с катинар с помощта на две самоделно заварени планки, но татко каза , че така е по- сигурно , защото другите ключалки много лесно се отваряли. Продължих с огледа и забелязах дръжка от от отвертка да се подава под стъклото на предната врата. Татко обясни, че така подпирал прозореца за да не пада, но имало голямо предимство , винаги знаеш къде е отвертката. Забелязах известен релеф по боята и щом го натиснах, се отчупи едно доста голямо парче ръжда и боя. Татко каза да не правя повече така и се настанихме във салона. Между мен и сестра ми която седна до другата задна врата имаше място да сложим маса и четири стола. Почувствах се нищожен в сравнение с огромният търбух на колата. Сигурно Йона се е чувствал така в търбуха на кита. Татко потегли с мръсна газ, след пет минутна подготовка включваща запалване с манивела, известна фина настройка на скоростният лост , за да попадне на необходимото място и неколкократно затваряне на вратата, която отново се отваряше , но след няколко изречения които татко обмени с нея в които често споменаваше майка и, която сигурно е била доста стара, но накрая вратата го разбра и остана затворена. Всичко изглеждаше наред и ревът който се носеше от двигателя обещаваше ракетен старт. Акумулаторът бил за смяна , обясни татко и потеглихме. Зад колата се изви гъст облак дим и със скърцане и подрънкване придружаващи епохалното завъртане на колелата се отделихме от от точката на стоене и се насочихме към широките открити улици на града, подобно на ракетата на Юри Гагарин едва забележимо и постепенно по осезателно , когато татко успя да превключи на втора, отново подавайки гласови команди към майката на колата, която сигурно беше доста стара, щом татко толкова често и го повтаряше. Позачудих се къде ли се крие майката на колата , защото според мен майките бяха по- големи от дъщерите си и не разбирах как майката на колата разбира какво да каже на не особено възприемчивата си дъщеря. Докато минавахме по бул. „Сливница” който тогава се казваше „Георги Димитров” а преди това пак се е казвал „Сливница” на дългият завой пред сладкарница „Еделвайс гумите засвириха и в сърцето ми трепна надежда, че всъщност татко е купил състезателен кон под скъсан чул. Започнах да се хлъзгам по червената кожа и спрях върху сестра ми след 5 секунди. Мама се озова върху баща ми а той върху вратата която не слушаше майка си. Своенравната врата зейна широко, мама изпищя, но татко като каскадьор преминал школата на Брус Лий, се вкопчи във волана и задържа позицията извит под екстравагантен ъгъл докато завоят свърши и всички се озовахме на другата страна . воланът беше достатъчно голям в него да се вкопчат поне 5 човека и имаше три пръчки за които удобно можеше да се държиш, и метър и половина обиколка изпълнена с гладко желязо, което се хлъзгаше в потните ръце на татко. Настроението ми се повиши и загледах с друго око на този технически шедьовър. Следващият завой татко взе внимателно без газ и се понесохме към подлеза на хали Шипка с невероятните 50 км в час. Разбрах как се е чувствал Юри Гагарин в ракетата , но веднага след слизането в подлеза следваше изкачване, което върна самоходното устройство в предишният му режим на лениво придвижване със сивкаво- бели облаци дим в кърмовата част. След изкачването последва наклон и отново развихме 50. Следях скоростта на пулта за управление, който представляваше два кръга с цифри и бясно мятаща се стрелка между цифрите. Така и успях за част от секундата да засека най- високата постигната скорост според стрелката, която на два пъти докосна цифрата 50. Имаше и часовник който не смени позицията на стрелките през цялото време. След наклона се виждаше знак стоп и когато го наближихме, татко предприе съответните действия по привеждана на МПС то в покой. Процедурата приключи на двайсетина метра след знака точно пред сградата на 1 во районно и отново включваше молби и закани към майката. Сестра ми си беше намерила една пружина изскочило удобно от червената кожа и се държеше за нея с две ръце, мама държеше една удобна дръжка направена явно с цел пасажерът да има да какво да се хване в случай на нужда като сегашната. Аз не бях много наясно с правилника за движение по пътищата, но помнех добре ритуала при поливането на книжката на татко и понеже му се падна няколко пъти чаша без каквито и да е боклуци, сляпо вярвах, че нищо не може да му се случи, но въпреки това разбрах , че и аз по примера на мама и кака крещях Спри бе Спри! Колата най накрая се вслуша в колективният ни вопъл и спря. Кокалчетата на мама и татко бяха побелели на единият стиснали необятният волан, на другият удобната дръжка , която беше хромирана и беше най- лъскавото неща в колата. Десетина милиционери, с неподправен интерес наблюдаваха протичащите събития а от татко потече обилна пот. 15години по късно и аз се сдобих с книжка и самоход на зряла възраст, и докато го управлявах един ден минах по съшият маршрут. Най голямо впечатление ми направи забранителният знак на кръстовището срещу стопът , който татковият сомоход видимо пренебрегна. След известно опомняне, татко беше предупреден да не кара толкова бързо, и без повече премеждия се до кретахме у дома, където баба вареше боб и в напрегнатият момент от запържването му , не можа да сподели първият момент на запознанство с новият член на семейството, който татко след 20 тина маневри успя да подравни приблизително успоредно на тротоара. По време на паркирането се наложи отново да викаме майката на колата, която или не искаше да включи на задна или на предна или подскачаше напред или воланът се опъваше на татко и той се изпоти целият, но в крайна сметка го пребори и завъртя ключа на стартера. Колата издаде няколко предсмъртни издихания и с един неочакван гърмеж загасна. Настана тишина и сякаш на погребение седяхме смълчани изпълнени със страхопочитание пред полското творение. Дотогава не знаех нищо за Полша освен , че е страна народна републиката, като милата ни татковина и член на варшавският договор. Това показваше и мощта на возилото ни- силно като варшавският договор, по добре да си нямаш работа с него.

Отиваме на екскурзия

През далечната 1977, работническото семейство от селски тип в което съм се пръкнал се сдоби с нов член, самоход, чиято възраст може би беше колкото на всичките членове на семейството минус 2. Математиката не ми беше силната страна и така и не успях да съставя уравнение, с което да изчисля точната възраст на „Полякинята” във всички случаи можеше да ми бъде баба. Рано една неделна сутрин се натоварихме в колата ,която наричахме член на семейството, защото харчеше повече от всички. Татко започна постепенното възраждане на тази антика с оптимистичен бюджет от 50-60 лева, с който трябваше да отстрани всички нередности по двигателя, скоростната кутия, ходовата част, интериора и екстериора. Преди всичко се зае с спирачната система , която дълго време срамежливо криеше дефектите си , като млада булка пред дърт коцкар. Татко се захвана да разбули мистерията с нежеланието на спирачките да се задействат под негова команда, като в същото време след първоначалните му ремонтни дейности , изведнъж проявиха своенравност и започнаха да се включват и без команда, което приведе в абсолютна неподвижност този и без това трудно подвижен обем. Понеже не ходех на училище все още и не бях ангажиран със сериозна връзка , наблюдавах онемял от възторг от безопасно разстояние хирургическите изпълнения на татко, като същевременно като впечатлителен млад човек обогатявах речника си от пълният с нови думи такъв на татко. Така от рано се запознах с всички възможни обръщения към нечия майка, които ми бяха много полезни в училище, където повечето ми съученици нямаха и бегла представа как да се обърнат към нечия майка. Това наложи мама често да посещава класната ни ръководителка др. Вълчева с която водеха задушевни разкази. Направо си бяха станали първи приятелки, а след срещите им слушах мъгляви разяснения защо не трябвало да говоря като татко когато избухнел, а той честичко избухваше, да не казвам , че почти винаги беше ядосан на нещо. След като подмени повечето от видимите части по спирачната система, която се оказа сложна дори за капацитет по всичко като татко, той се принуди да се обърне за помощ към някой по- просветен, не по умен, а по запознат. Татко не признаваше капацитети. Беше истински радетел на свободното творчество и доста често откриваше колелото и топлата вода сам. Пред блока се събираха какви ли не експерти и даваха категорични съвети къде се корени проблема. В крайна сметка, ако знаеш къде е проблемът, ще намериш и начин да го разрешиш. И така татко подмени първоначално накладките, след това спирачната течност, последвана от нови гумички на спирачната помпа, накрая закара на буксир колата в автостопанство 3 където се запознал с Колю Мошеника, който му извадил въздуха от спирачките и те проработиха най-накрая. Операцията погълна целият предвиден за генерален ремонт бюджет и известно време татко вървеше на пръсти из къщи, като внимаваше да не се мярка много пред погледа на мама, която беше финансиста в семейството. Налагаше му се да крънка пари от мама, защото неговата заплата се изпаряваше мистериозно още на първата седмица след получаването и . татко непрекъснато се заричаше да я носи на мама веднага щом я вземе, за да не му крадат парите непрекъснато неизвестни злосторници, или да ги загуби с плика. По него време ни възпитаваха ако намерим пари , веднага да ги занесем в милицията, която ще се погрижи да ги върне на разсеяният гражданин. В милицията знаеха всичко, но нито веднъж не се появиха да донесат пликът със заплатата на татко, може би защото са го намерили някои невъзпитани в социалистическите ценности и морал хора. Накрая мама реши проблемът генерално и въпреки протестите на татко, започна да ходи до касата на предприятието сама, с което общо взето татко загуби окончателно интерес към държавната работа и се заоглежда в частният сектор. След като успя да сведе спирачният път на возилото до 10м при скорост от трийсет км в час, татко чукна на дърво, прекръсти се и реши да мине преглед, откъде се върна доста оклюмал и известно време правеше груби сметки с молив върху амбалажна хартия, които така го вбесяваха, че слизаше до мазата за малко, и се връщаше след няколко часа. По него време беше страшно модерно да се ходи по мазите. Беше въпрос на престиж да имаш битово обзаведена маза с глинени чашки и канички, кукерска маска на стената, и няколко бурета до рафта с туршиите и бидона с киселото зеле. Мъжете непрекъснато слизаха да преточват зелето, да донесат буркан лютеница или да проветрят суджуците, и ако се случеше случайно минаващ комшия да се отбие, нямаше как да не го почерпиш нещо. Неудобно е някак си да черпиш някой, а ти да не си сипеш една глътчица, какво ще си помисли човекът? Така по някое време жените пращаха викачи , обикновено някое от по малките деца, да претърсят мазите и доведат отклонилият се от поставените задачи мъж, или поне да донесат лютеницата. Рано или късно се появяваше и някоя жена , която вдигаше излишен шум и биваше поканена да се присъедини към компанията, което не беше прецедент и се стигаше до невероятните 67% обитатели на входа да се съберат по едно и също време в една и съща маза. На ленинските съботници , които бяха задължителни , успяваха да се съберат 15-20% ОТ ЛИЧНИЯТ СЪСТАВ. Имаше хора в командировка, болни, по селата, ... Татко започна да кара колата така да се каже извън закона. Стикерите които обозначават, че дадено МПС успешно е преминало технически преглед се появиха някъде около 2000 г, а дотогава едно картонче свидетелстваше в полза на возилото при изискване от органите з а движение по пътят, който е непроменен и до днес и една от малкото институции не разрушена от времето. На въпросното картонче се отбелязваше датата на следващото посещение, и съдържаше важна информация за благосклонността на служителя издал временното удостоверение за придвижване по републиканската пътна мрежа. Татко нямаше такова картонче и даваше мило и драго за получаването му, засега неуспешно. Това го направи експерт по обходните маршрути. Съставяше план за минаване по малките улички и избягваше централните пътни артерии на града, за да стои далеч от грубите лапи на закона, който стоеше посред улицата и поради доста разреденият трафик по него време спираха всяка втора кола , а татко винаги, без значение дали е бил четен или нечетен номер. Това беше превърнало татко в плашлива кошута, която странеше от суетата на централните улици. Самият вид на униформен го изпотяваше с мисълта, че не по-малко от 5 лв ще сменят собственикът си, а в някои случаи някой непреклонен стожер на законността, може направо да му друсне акт за 20 лв и да го спре от движение. Това вече се беше случвало и да си възвърне свалените номера му струваше едно агне и туба ракия , с които трудно се раздели, защото му бяха армаган от чичо му на село, за туй че беше подслонил за една неделя буля, докато обикаляла градските доктори в търсене на лек за болежките си от всякакво естество. Така във неделната сутрин с начертана дестинация река „батовска „ в землището на село Батово, татко се запромъква през малките улички, с цел достигане на винишкият път извън обсега на органите които дебнеха от червеният площад до спирка Явор, която се считаше за края на градът. Зиг загът на който се придвижваше ни отведе до улица „Студентска”, откъдето с ловка маневра, татко възнамеряваше да се стрелне по винишкият баир, от там към Кичевският такъв. Това беше тежко изпитание за „Полякинята” но татко вярваше на слепият си късмет и ,че тя никога няма да го изостави на пътя, напук на болезненият си опит. Татко беше оптимист. В края на улицата вече се виждаше ширналият се обезмилиционерен булевард извън опасните зони, където лешоядите дебнеха. Изведнъж на 30 метра преди булеварда забелязахме засада и веднага разбрахме , че сме жертва на долно предателство по думите на татко, който веднага съзря умисъл в действията на униформените и натисна рязко спирачката. След 10м самоходът преустанови ход и зачака следваща команда, която се оказа пълен назад. Татко беше решил да даде назад, докато се оттегли на безопасно разстояние и да хване друг обходен маршрут. Планът му се провали в решителният момент, защото явно девизът на поляците е ‘само напред и никога назад’ ВСИЧКИ ОПИТИ НА ТАТКО да включи задна скорост, която изискваше часовникарска точност се провалиха , а вече привлече вниманието на един от органите със стържещите звуци, които се чуваха на километър поне. Ръцете на татко съвсем се разтрепераха и дори да е имало някакъв шанс да улучи няколкото микрона широко място където да включи предавката, отлетя безвъзвратно. Татко не беше от хората които се паникьосват лесно. Бързо мислеше и светкавично действаше ,взе решение да се качи на отсрещният бордюр с пълен ляв и разчитайки на топографията на терена , да обърне по инерция, без да му се налага да включва задна. Речено сторено. Само след 2 секунди си ударихме главите в тавана а колата с ръмжене се озова на бордюра. Татко бясно завъртя волана на обратно и натисна съединителя, за да освободи обратната тяга. Колата леко се върна назад, но не успя да слезе от бордюра и татко отново завъртя наляво и даде газ. Спечелихме около 3 градуса и отново се върнахме на изходно положение. Татко се обнадежди и стиснал зъби започна бясно да върти пълен ляв и газ, пълен десен и съединител, като при всеки опит печелеше 3 градуса и с тези от първоначално засилване вече ги беше закръглил на около 93 когато органът изникна до шофьорската врата и с неотменността на гръцка трагедия, татко разбра , че фаталната развръзка наближава.

-Какво става? – попита органът татко през спуснатото му стъкло? Няма задна а?

- абе др капитан, повиши веднага старшина в офицерски чин татко, забравили сме да вземем документите и тръгнах да се връщам и хоооп задната отказа, мажеше татко дебели филии на органа , който изглеждаше 220 см висок и гледаше лошо.

-Аааааа ясно-из ехидничи старшината- случва се.

Всички в червеният кожен салон сведохме глави. Представих си цвъртящите върху дървени пръчки парченца месо да се отдалечават на недостижимо разстояние, а плацикането из бистрата топла вода на реката се превърна в мираж който трептейки се размиваше в плувналите ми в сълзи очи. Изведнъж прословутият късмет на татко, заради който след време се сдоби с прякора „Каръка” му изневери и старшината каза:

• Натисни съединителя , дай десен, пълен, пълен, пълен , а така – и натисна предницата с могъщата си снага. На третото му лашкане колелото преодоля бордюра и успяхме да завършим маневрата поворот на 180 градуса.

• – айде давай провикна се двуметровият и ни махна за сбогом.

Мазата

В бедното работническо семейство от селски тип в което съм се родил много отдавна, тачехме извънредно много традициите. Татко с умиление си спомняше коледарските песни които пеели на село и най-вече се умиляваше при споменът за празнуването на Трифон Зарезан. Там на лозето далеч от женски погледи, мъжете на спокойствие поне веднъж годишно с благословията на селският поп и женската част от човечеството, можели да направят главите както трябва. В градски условия, традициите започнали да се подменят от БКП с разни измислени празници, за които никой не бил чувал, но постепенно партията майка успяла да наложи, най вече защото били женски. Така се зародили 8 ми март, 1 ви май, 9 ти май, честването на 9 септември, 7 ноември, и Нова Година в присъствието на дядо Мраз, който заменил дядо Коледа. Поради атеизмът , въведен като официална религия от БКП по примера на КПСС, която обявила , че религията е опиум за народа и за да не се опива, не официално я бяха забранили. Църквите бяха пусти, с изключение на някои бабички, които забързани влизаха и още по- бързо излизаха , преди някой да ги е видял. Ние децата знаехме, че ако срещнеш поп трябва да се направиш с шепа за брадичка и доста се смеехме на черните чаршафи с които бяха облечени поповете. Веднъж в годината, виждахме да внасят ковчег в църквата и се чудехме какво ли правят там с него. Представяхме си разни ритуали за които четяхме в романите на Емилио Салгари за сектите в Индия. Индия беше приятелска страна и имахме много сериозни отношения с индицийте на високо правителствено ниво, както ни уведомяваха по канал 1. Като пионерчета пък , непрекъснато посрещахме разни въз чернички другари, на които казвахме негри, а сега трябва да казваме афро американци. Тези си бяха чисти африканци и след години разбрахме, че докато сме подкрепяли братска Народно Демократична Република Либия, Мозамбик, Йемен, Нигерия, Ирак, например, освен с тетрадки и химикали , които доброволно , но под списък трябваше да събираме, сме ги подкрепяли и оръжейно с калашници, бомби и каквото можем, за да се възцари по-скоро на земята комунизмът за който давахме мило и драго. На възцаряването на комунизма пречеха империалистите от западна Европа и Америка. Империалистите бутаха прът в колелото на прогреса, което всеки момент щеше да им строши ръцете, както фигуративно ни обясняваха. Нямаше как колелото на прогреса да не ти счупи ръцете, ако буташ в него прът, защото то се въртеше само в една посока и всички опити да бъде спряно бяха обречени на провал, защото това е историческа действителност. Социалистическият реализъм, както става ясно от името му реално и исторически достоверно отразяваше този бурен устрем напред и нагоре на колелото, което късаше вериги и трошеше робски окови, освобождаваше хората от предразсъдъци, потисници, неправдата в която живееха, и възцаряваше световният комунизъм , засега бавно но неотменно с абсолютна сигурност в крайната победа. Тогава не знаехме и какви ги вършат другарите от ЦК на БКП, но знаехме, че няма мърдане от строяване пред партийният дом , който сега се казва Община Варна, в бели ризи с червени връзки и знаменца на съответната държава, чийто диктатор трябваше да приветстваме, докато профучаваха с „Чайките” и Волгите през кордона от знаменца които размахвахме. Понякога колите спираха пред партийният дом и някой доста черничък , широко усмихнат другар, позволяваше да му поднесат цветя момиченца с панделки които целуваха и шляпваха по дупетата. Така се създаваха традициите. Просто се обявяваше начало в еди колко си часа, облекло, задължително присъствие, отговорници и толкова. Традицията вече беше създадена. Канал 1 веднага я отразяваше и всички разбираха , че е станала все народна. Така понеже традициите са силно нещо, канал 1 и досега отразява всенародните изяви на вожда и чутовните му подвизи с джипката . неговите и на политбюро. Нали те плащат заплатите в канал 1! Така се наложи традицията на 8 ми март да се редим по опашки за карамфили, да тренираме поне месец преди 1 ви май „ Дружна песен днес да екне” в съпровод на училищният оркестър по лишените от трафик улици около училищата, което си беше забавно , защото всички усилия на учителя по физкултура да подреди стегнат симетричен строй отиваха напразно, защото или някой не беше на училище и оркестърът нямаше тъпан който да отмерва крачките, или някой беше сложил казан за боклук, който трябваше да се мести за не пречи на строят, за всеобща радост на строя. Местенето на казаните за боклук беше нещо като дълго очакван празник. Извършваше се от ловки цигани , които ги въртяха с една ръка ,подобно на жонгльори в цирка, придружено от дрънченето на тенекия върху паважа. Ако попитахте малките момчета от него време какви искат да станат когато пораснат над 50% отговаряха искрено-Боклукчия, останалите също искаха, но бяха подучени от родителите си да казват :инженер, артист, икономист, учител и други небивалици.

На др Ставрев му липсваше циганският финес при местенето на казаните , който от личен опит зная се добива със ежедневна практика, и често предизвикваше бурен, изключително неуместен и разрушаващ дисциплината на редиците смях. Учителстването беше женска работа и понеже нямаше друг мъж да му помогне, освен другаря Хълтъков, който непрекъснато бръмчеше нещо в дърводелската си работилница и не присъстваше на маршировките. Ако го правеше щеше да има още по- разрушителен ефект върху дисциплината , защото непрекъснато ни обясняваше, че когато шкурим детайлите, трябва да постигнем гладкостта на главата му, която беше гола и пипонеста. Целта на шкуренето беше ако муха кацне на детайла да се разчекне, както ставало на главата му и той я предлагаше за оглед и палпация за всеобща радост. На другаря Ставрев не му беше никак лесно сам да изправя обърнатите казани и най-голямата радост настъпваше когато успеше да изтърве два пъти един и същ казан. Накрая по- големите момчета се спущаха да му помагат и строят отиваше по дяволите окончателно. Но дори и с огромни трудности манифестацията се провеждаше и живущите около училищата тъкмо си отдъхваха от „Дружна песен” когато запявахме „Върви народе възродени” и едва след 15 юни започваха да разбират смисълът на тишината, и лечебното и въздействие върху нервната система. Църковните празници бяха отменени официално, но Трифон Зарезан се празнуваше на 14 февруари по стар български обичай, само че се казваше „ден на лозаря”. Това е един от празниците които имат корени далеч преди християнството да се появи изобщо и е бил ден на безпаметно напиване в чест на Бакхус. Дори християните за 2000г не са успели да изтръгнат този езически ритуал, какво остава за БКП която едва от 30 години царуваше. Затова и бяха го нарекли празник на лозаря, както християните го нарекли пък „св Трифон”. Единствената разлика между Трифон Зарезан по селата и деня на лозаря в градовете , беше , че в градовете се допускаше женско присъствие, което беше голям успех за еманципацията на обществото. Радостното нетърпение което обхващаше стари и млади с наближаването на датата се прехвърляше и нас, децата. Правехме уговорки и разработвахме менюта и разпределяхме кой какво ще носи за банкета, подобно на възрастните. Татко се държеше като заклет трезвеник, който цяла година нищо не близва, за да отпусне му краят веднъж годишно. Приготовленията течаха в целият квартал и често срещана гледка беше мъже огънати под тежестта на две двайсет литрови туби , да пристъпят внимателно по стъпалата към мазите, където най-често се провеждаха празниците, може би за да бъдат далече от зоркото око на БКП, а може би беше мода , защото около 1985 БКП беше запазила остротата на взора си , но ходенето по мазите отмина. С още 10 съмишленици на възраст между 3 и 6 години, наблюдавахме суетнята в квартала и гадаехме какво има в тубите, когато се появи Даниел Данев, големият син на Петко Данев. Петко беше директор на Радио Завода и голяма клечка в партията. Непрекъснато ходеше до Москва и другаде по света по командировки, от които се връщаше с иноземски предмети, които подрастващият му осем годишен син вече търгуваше. В това число на непостижимите за нас махленски хлапаци, въпросният син притежаваше : истинска индианска корона от пера, заедно с чифт револвери Колт, кобур за пищовите, както и дънки върху които да сложи кобура. Все неща за които бихме дали и предните си зъби ако се наложи. Във въпросното облекло се яви пред нас това видение от друг свят и изкомандва:

-Всички в мазата –след което ни обърна гръб и закрачи напето с ръце на кръста едва докосвайки пищовите с ясното съзнание, че той е вождът и никой няма да посмее да му откаже.

В индианска нишка се запромъквахме след него до входа на нашият блок, после като обирахме варта от стените, за да бъдем по-незабележими , както вожда показа, се промъквахме скришом странично. Пред вратата на тяхната маза Вождът вдигна ръка и всички се снишихме по даденият знак. Врата проскърца и се отвори, а вождът който уж я отвори със шперц, прибра ключа в джоба на дънките. Внимателно протегна ръка в тъмното и след известно театралничене светна лампата. Донякъде си отдъхнахме, защото си беше доста тъмно и страшно в мазите. Вождът с перата ни преброи, като показа, че не е някакъв прост вожд, ами поне на няколко племена. След проверката се оказа че сме 12. Вождът поклати мъдро глава и каза , че сме точно, след кое се зае да ни настанява около лагерният огън в „типито „ си. След като заехме местата си в кръгът , който беше правоъгълна маса, но ние знаехме че е кръг, вождът се захвана да разпределя плячката , която включваше две бели жени и четири коня. Аз получих кон и се зарадвах, защото не знаех какво да си играя с бяла жена. След като приключи с разпределението на плячката, за което благодарихме с подходящи думи , включващи О велики вожде, започна пирът. Младият Даниел, по примера на възрастните, извади глинени рогчета и наточи кана вино. В средата на масата цъфна чиния с туршия чорбаджийски чушки, която се оказа бизонско печено, а роговете пълни с огнена вода. След като всичко беше готово пирът можеше да започне и вождът вдигна наздравица. Тостът включваше похвали за извоюваната победа, хвалба за скалповете, които беше свалил еднолично и собственоръчно, призив за непримиримост към двуличните бели, които ни крадяха земята и завърши с едно „Да зравствует виликая октябърская революция” както може би беше чувал баща си да приключва дадено слово, след което вдигна стакана с огнена вода и отпи щедра глътка, от което се задави и донякъде развали ефекта от словото. След известно време успя да възстанови говорните си функции и за да заличи лошото впечатление от края на словото си кресна :

• До дъно негодяи!

Всички се спогледахме и започнахме да си задаваме въпроси. Част от въпросите на племето изказа на глас Емо, който беше само на 4 и още не можеше да казва Р.

• Мама казва, че съм много малък да пия още и не ми дава да пия. Само с плъстчето може, и за да покаже как, потопи пръст в глиненото рогче, след което го облиза и каза –МММММММ милише!

Великият бял вожд , видимо се изнерви и отсече:

• До дъно казах- и тропна по масата

Досега не бяхме пили нищо по силно от боза в сладкарница „Еделвайс” и плахо се спогледахме един друг. Някой бутна настрани чашата и категорично отказа да изпълни приказа. Това предизвика окончателно вождът и след като изпи чашата си до дъно, пардон бизоновият рог, си наля още един и отново ни подкани да пием до дъно, като демонстрира как да го направим. Тук там последваха примера му, но като цяло , компанията си мислеше, че пиенето ще е на ужким , както и речите и лагерният огън и другите салтанати както бутафорните пищови които убиваха на ужким . нещата изведнъж взеха драматичен обрат , когато организаторът на събитието , свали от стената една доста истинска на вид брадвичка и каза твърдо:

• Който не пие ще го скалпирам с томахавката– и за да покаже , че не се шегува заби брадвичката в масата , където тя злокобно щръкна. Изведнъж всички за надигаха роговете и известно време се чуваше само кашляне, бърсане на сълзи, вопли и звуци от шумно преглъщане

• А така –разведри се вождът – и наля пак на всички без да пропусне себе си.

Само след 10 минути натегнатата обстановка започна да се разведрява и след второто рогче, вече знаехме , че няма нищо страшно и не проумявахме защо възрастните ни държаха далеч от алкохола с думите , че сме малки още. Явно бяхме стигнали необходимата възраст. Зачу се и тон за песен и след „Зайченцето бяло” запяхме друг шлагер, който по –подхождаше на настроението ни а именно „тих бях Дунав се вълнува” и тъкмо преполовявахме вторият куплет , когато врата се отвори и на прага застана смаяната физиономия на майката на едно от всички деца на масата, но на кое точно, не успях да направя връзка. От татко чудесно знаех как да се обърна към нечия майка и гръмко я поздравих с обръщенията които татко ползваше като гласови команди към колата, на което устата на жената се отрони едно:

• Машала!

Само след минута още една майка се появи на вратата и майките продължиха да се трупат и възклицават , докато ние добивахме все по добро настроение и почти докрай си изкарахме песента. Не успяхме да финализираме, защото един по един бяхме извлечени за уши, вратове, ръце, общо взето всяка майка си имаше индивидуален подход. Моята се появи сред последните и направо се прекръсти невярващо като ме видя. По примера на татко и викнах ,О жена сядай да ударим по едно, след което бях наритан пред нея по стълбите, които трудно, но все пак успешно изкачих. След като се прибрахме във вигвама на четвъртият етаж, забелязах чу е пълен с „Скуоу”, част от които се зарадваха да ме видят, други се правеха , че не ме виждат, защото бяха натоварени с охранителни функции на по-малки братя, които бяха пренебрегнали и червените и бузки закачливо намекваха , че не са червени от срам по неизпълнената задача, а от пряк контакт с мамината десница, която от личен опит знаех, че е твърда като цимента в коридора на който често падах в опитите си да се уча да вървя. В този момент видях невероятна възможност да покажа кой е мъжът в къщи. Имах едно дървено столче, като тези в предучилищната която посещавах втора поредна година. В края на първата година и аз като другите се застягах за първокласник, но надеждите ми бяха попарени и на 15 септември, вместо да ме заведат с чанта на гърба и букет богородички в ръката в училищният двор, ме заведоха отново в „Бункера”. Оказа се , че съм тръгнал една година по-рано на предучилищна, но не е било възможно да тръгна една година по-рано на училище, защото съм нямал 7 години, така че повтарях предучилищната. Още повече, че бях роден почти в края на годината. След около 20 години Осама бин Ладен направи рожденият ми ден известен на всеки човек на планетата като дата. Цяла година наблюдавах през оградата, бившите си съратници да препускат из широкият училищен двор, който беше достъпен за неучащите само през летните месеци. Столчето беше мое, но баба често го ползваше за собствени цели, може би и напомняше на някое столче на село , защото седеше на него край печката, която не беше на дърва а газова, но баба явно се чувстваше добре свита на него. В този момент го освободи и започна да бърка нещо на котлона, след което отново започна да сяда на столчето. Точно този момент избрах за да вляза във владение на собствеността си и дръпнах столчето с две ръце. Баба продължи със сядането и последната му фаза когато не намери опора за задните си части продължи водена от гравитацията надолу. Клякането което беше вече постигнала , премина в кълбо назад и за да покаже , че не е някаква проста изпълнителка на задни кълбета в тясна кухня, баба придружи акробатичните си изпълнения с боен индиански вик, за моя голяма радост и аз тутакси и запригласях. По нататъшните събития не се развиха добре за мен и едва на рожденият си ден същата година имах възможност да декласирам следващите моменти към най екстремните в животът ми. За рожденият си ден получих дълго бленуван камион с червена кабина и жълта каросерия , който дълго време наблюдавах във витрината на „Детмаг” в комплект с бели три четвърти чорапи, които мама предвидливо беше купила по- големи, защото растях и те покриха и коленете ми, което донякъде ги предпази от съприкосновението с асфалта , след камионът с червената каросерия продължи напред, според физичните закони за инерцията, а аз останах по корем пак според същите закони, като добавих и този за гравитацията. Общият ми вид на две кървави петна сред снежно белите чорапи , събуди у мама желание да ме ошамари здравата, което тя и направи с присъщата си енергия. В този момент си дадох сметка, че случката със столчето , остава на второ място и си пожелах класацията да остане непроменена до края на животът ми, но надеждите ми не се оправдаха . Същата вечер остана паметна в квартала и дълго време майките внимаваха Даниел Данев да не доближава децата им. Дънеца, както му викахме , беше сложна личност и разви шеметна кариера. Трудово Възпитателното Училище непрекъснато дишаше във вратът му , но благодарение на високопоставеният си баща му се разминаваше. На 13 години ме забърка в секс скандал, след който го преместиха в строителният техникум в Девня, който завърши с отличие и все още, доколкото знам, не е влизал в затвора, и се разминаваше с условни присъди макар , че често изявяваше желание да се запознае отблизо с условията за живот там.

Леля Желязка

Бедното работническо семейство от селски тип в което съм се родил, се състоеше от общо три постоянни члена и известен брой приходящи. Към приходящите се числяха дядо, който почина когато бях много малък, баба която почина когато бях малък и тъкмо тръгвах на училище, и кака която изчезваше и се появяваше периодично, докато накрая изчезна почти окончателно от животът ми и разви собствено семейство от 4 члена. През далечната 1977, татко се сдоби с извънградски имот, който се казваше в началото „Лозето”, след като изтръгна лозите се превърна в „Мястото” след като построи барака стана „къщата” накрая се закова окончателно на „Вилата „. В първата година от придобивката, живеехме на „Лозето” на палатка, после татко който притежаваше редица таланти и занаятчийски умения, повечето останали неразвити, но той не страдаше от излишни комплекси и ги упражняваше при всяка възможност, започна да строи разни работи. Така, понеже беше чул или чел някъде как, двамата с него се заловихме да изградим нужник, който да задоволява големите и малки нужди на семейството. Татко намери от някъде прозорец с рамка и райбер и каса за врата с врата и резе, около които изградихме сложна дървена конструкция, достойна за перото на Леонардо Да Винчи, а сложността и беше в тънкостите при ползването по предназначение , които изискваха предварително обучение и подготовка. Постепенно усвоихме експлоатацията на съоръжението и често успявахме да го използваме повече от веднъж преди да се стовари върху някой и да предизвика паника в неподходящ момент. Срутването на сградата се дължеше на инженерна грешка при проектирането, и татко правеше и невъзможното да я открие, но тя подлагаше на изпитание вечно опънатите му нерви, без да си дава сметка , какво и се пишеше когато татко я открие. А това което се пишеше на майка и не може да се опише с думи. От строителна гледна точка, постройката беше временна, и като такава остана доста време на мястото си. Периодически татко променяше изцяло планът на сградата, и често се случваше да не открием вратата там където беше предишният път. Татко постепенно се запознаваше с обстановката и преобладаващите местни ветрове, които непрекъснато събаряха вратата или найлонът с който беше опакована дървената рамка, която проскърцваше и при най-малкият повей заплашително , а при по- голям повей, стискахме защото от опит знаехме , че ще срути , точно в най не подходящият момент. Покрив липсваше и за щастие , защото така нямаше какво да ти падне на главата. Постепенно татко добави едно прокъсано одеяло , което ни защити донякъде от чужди погледи и осигури, макар и непълна, поне някаква интимност така нужна в определени моменти, но не подсили съпротивителните сили на татковото творение, но донякъде осмисли наличието на прозорец. След известно време , татко намери решение на проблема и премести обектът до единственото по- голямо дърво в парцела , където намери достатъчно опорни точки за които да привърже упорито разпадащата се конструкция. Близостта на съоръжението до палатката, наложи нейното преместване от мястото и на сянка под дървото и сега вътре беше , като в сауна, но поне миризмата беше поносима. Поради централното положение на единственото голямо дърво, което беше слива сред парцела, всяко едно положение на палатката беше равно отдалечено от нея на не повече от 12 метра, и се налагаше да местим палатката според ветровете. Аз чудесно бях запознат с животът в прерията, и спартански понасях подобно на Харка синът на вожда всички несгоди на лагерният живот. Дълго се опитвах да намеря просветление сред страниците на книгата , как са решавали проблемът с тоалетната индианците, но не намерих никакви насоки за действие и продължихме с демонтаж и монтаж на друго място. Това го имаше в книгите и бях станал доста вещ в прибирането на прътите и разпъването на друго място на вигвама, което ни осигури във втори клас първо място на едно състезание по опъване на палатка. С течение на времето сливата се наложи да бъде отрязана, защо пречеше на маневрите на „Полякинята” и това наложи цялостно преосмисляне на регулационно- строителният план. Татко най много го биваше в проектирането и определи нова точка за външна тоалетна достатъчно далеч от бъдещата му къща на три етажа и на 3 метра от оградата , което пък го правеше независим от съседите, Панкови, които биха могли да имат претенции за местоположението на точката ни за медитация. При татко мисъл и действие почти нямаха разлика във времето и с присъщото си трудолюбие за един ден изкопа дупка 50х50х50см, която изчисли, че ще е достатъчна да посрещне нужните ни за следващата петилетка. Въоръжен с решимост и 20 лв, за които положи клетва, че ще бъдат разходвани по предназначение, а не по усмотрение, татко предприе действия по изграждане на монолитна конструкция включваща стени, покрив, съществуващата врата и прозорец. Всичко това споено с трайни , устойчиви на вятър и дъжд материали. Постепенно строителната площадка се откри и из целият парцел се препъвахме в тухли единични втора употреба, но Вълчидолски, което както разбрах е синоним на неразрушими. Накрая пристигна самосвал с хоросан и го изсипа на мястото на сливата, така че се наложи да препроектираме обръщането на „Полякинята” което отново стана невъзможно, а изискваше сериозен плацдарм за целта. Не си спомням да е бил определен пусков срок на обекта, но се разбра че ще трябва да се удължи и то съвсем скоро. Две седмици татко набива колчета и се канеше да започне с копаенето на основите, които в крайна сметка реши , че са ненужни за токова малка сграда и само разчисти тревата там където щяха за се издигнат стените. Още толкова време му отне да намери метално корито, в което да бърка хоросана, отвес, мистерия и мастар. Същевременно заваля проливен дъжд и хоросана се разми в почвата на едно голямо бяло петно. Татко сподели мислите си за времето, което отново му беше скроило гаден номер, после сподели и какво мисли за майката на времето. Накрая срещнал стомана в погледа на мама се захвана да бърка кал и хоросан , както правели на село и било същото както само хоросан, само че ставало по- здраво, ако сложиш слама. Слама нямаше, но трева колкото искаш, татко наряза два чувала и вече нямаше пречки същинското строителство да започне. Татко започна със сериозен замах и за един ден успяхме да подредим два реда тухли, макар и не много право. Часовете по геометрия , които започнах да посещавам след време, ме наведоха на мисълта, че татковите строежи не се съобразяваха с един от най-важните принципи, а именно този , че правият ъгъл е 90 градуса. Не около а точно 90. Татко ги мереше безпогрешно на око. В един от сто случая може би е улучвал, но аз лично не съм виждал това късметлийско попадение. На следващият ден с нови сили и премислен план, поставихме още 4 реда и татко се обнадежди, че му е хванал цаката на строителството и вдъхновен начерта мащабен проект за триетажна къща която ми показа с крачки къде точно ще се издига. През съботният ден , мама се присъедини към нас в ролята на строителен надзор дошъл да инспектира обектът, който по думите на татко напредвал доста бързо. Явно е забравил да уточни, че вече му стига до коляното, макар , че мама и мен попита и аз и показах съвсем точно докъде сме сигнали , малко под кръстът ми, но тя явно реши, че се шегувам. Погледът който хвърли на татко можеше да пререже на две ламарината, която беше предвидена за завършек на покривната конструкция и татко щеше да носи някъде да му я огънат фасонлийската. През следващите 2 часа стените се издигнаха до човешки ръст и татко каза, че стига толкова. Закрепи с тел временно четири парчета дърво, за които закова ламарината и всичко беше готово. Мама опита да отвори вратата , но тогава разбрахме, че резето е спуснато , за да не се изкриви вратата при строителството , и се наложи демонтаж и повторен монтаж на покрива, за да се отстрани тази дребна пречка. Татко се поздрави за предвидливостта да завърже с тел парчетата дърво които служеха за опора на покрива, така че не беше много трудно. Трудността възникна от това, че няколко тухли се отлепиха когато се опря на тях, но това не го спря и той тържествено отвори вратата и покани жена си да влезе. Мама го изгледа още веднъж още веднъж с режещият поглед и установи , че подът представлява леко размекната пръст. Татко се извини , за инженерната си недомислица и обеща веднага да я отстрани. Мама му отпусна още 7 лв за една торба цимент и той се захвана да оправи нещата. Първо подложи натрошените при строежа тухли и натроши трите камъка с които подпираше колата , за да не се озове не където трябва. След това забърка рядка циментова каша и поля с нея парчетата тухли. Циментовата каша явно беше прекалено рядка и се разтече съвсем където не трябва, но татко ловко и препречваше пътят с ръка или крак докато попие. Крайният резултат се разминаваше от планираният и се наложи набиване на стърчащите камъни, докато минат под нивото на цимента. Това предизвика надигане на други камъни в страни от току що начуканите и постепенно татко успя да се ядоса яката и си изкара на непослушните камъни. След известно време преосмисли стратегията си и разбра , че проблемът е в различният размер камъни, които не можеха или нарочно не искаха да застанат в една равнина. След известни размишления и въздишки, осигури 3 чувала чакъл, които разбърка с пясък и още една торба цимент, подпря вратата с една дъска , за де бяга бетонът от единственият път за бягство и повтори операцията със заливането. Този път се получи сравнително добре и татко си отдъхна. След като декофрирахме дъската ,която спираше бетонът в отвора на вратата на следващият ден , се оказа че вратата не се затваря. Татко я отряза с 10 см отдолу и вече имахме тоалетна или по точно циментов под и дупка в него, ограден от стени с врата и прозорец, с ламарина с няколко стърчащи от нея пирона отгоре. Нямаше течаща вода както в градското ни жилище, но системата ми беше позната, защото в” бункера тоалетните бяха подобни, но метални. Татко влезе да „Сефтоса” както се изказа и първото нещо което направи на влизане беше да си удари голата глава в ламарината със стърчащите пирони. В процесът на изграждане на пода, татко бе пропуснал факта, че спря стените на момент в който можеше да стои прав вътре. Повдигането с 10 см, беше направило вътрешният обем на постройката по-малък от първоначалният замисъл и аз разбрах , че е здраво направено, защото устоя на татковият гняв и разбрах, че ако не се случи нещо като ядрена война, за която се готвехме или заблуден метеорит не я уцелеше, постройката ще пребъде във вечността. Аз не намерих конструктивни недостатъци в размера, мама която беше дребничка, но тогава ми се виждаше като огнедишащ дракон огромна също не срещна проблеми с експлоатацията и така да се каже подписа акт 16 и въведе в експлоатация съоръжението и тайничко се подсмихваше всеки път когато татко се отнесеше и срещаше носещата покривна греда , ламарината или пироните, които татко закриви след време. След няколко години, татко имаше разширени вени на единият крак иззида от тухли нещо като комин , който измаза и вече можеше да се сяда в тоалетната. След още 10 години, на мястото което ми беше показал с крачки се издигаше интересна постройка, съперничеща на кулата в Пиза , но не толкова красива. Къщата все още беше на един етаж, който имаше 2 стаи и банкетна зала, за която татко не пожали сили и средства. Своевременно от някъде в тоалета се появи едно ново цукало, което очакваше да замени комина който служеше за тази цел, но проектът изискваше течаща вода и канал, които татко проектираше от известно време, макар и поостарял, но запазил младежкият си замах. За рожденият си ден през 1984 когато навърши петдесет, татко покани доста гости. Гостите запристигаха в уреченото време и банкетът започна с ракия и салата както му е редът. Имаше забавни шеги свързани с възрастта, стихотворение озаглавено „След петдесетака, майката си трака”, смях, бира, вино, лимонада, печено агне....

Седях до вратата , на края на масата от където имах осигурен изход за бягство, веднага щом събитията стигнеха до момент в който татко се сещаше да ми разпореди да засвиря на акордеон, когато врата се открехна и леля Желязка започна да подава неразбираеми знаци на майка. Мама отиде да види какво иска да и каже леля Желязка и се върна пребледняла. Понеже бях от малкото трезви мъже на масата, излязох и аз да видя. Леля Желязка стоеше пред вратата на тоалетната като почетен караул пред Пантеона в морската градина с каменна физиономия присъща по скоро на самият Пантеон. От обърканият и разказ разбрах, че принудена от голяма нужда е избрала да я извърши в порцелановото гърне , което не беше захранено с вода и канал все още вместо да седне на комина , грешка която разбрала почти веднага, но късно да бъде поправена с бездействие от нейна страна. Сега стоеше на пост пред вратата и чакаше „червената армия” в лицето майка да я спаси от големият срам, което не се случи , защото гостите бяха двайсетина а тоалетната една и скоро не един ами трима се подредиха на опашката. Мама пристигна с маркуча и след известно време опашката чакащи започна да се разрежда, но шегите по адрес на леля Желязка не спряха до като последният гост не си тръгна. Татко реши да продължи с шегите и след това, но не получи аплаузи от мама за духовитостта си, за сметка на това получи ултиматум или да направи тоалетната като хората или да изхвърли бялото гърне което той охотно направи още на следващият ден. След още 35 години, застигнат от голяма нужда в новият обект който подготвях се озовах в подобна на леля Желязкината ситуация. За щастие нямах 20 гостенина и имах под ръка всичко необходимо далеч от хорските очи да залича грешката си.

Кака се жени

В далечната 1983, работническото семейство от селски тип в което съм имал привилегията и честта да се родя се лиши от един член. Кака се ожени. Събитията се случиха колкото не, толкова и очаквано. Очакваше се от нас двамата ( мен и сестра ми) да бъдем послушни, ученолюбиви и уважаващи родителите си деца, какъвто и бях. Кака явно беше от по-друго тесто. Преди да и поникнат цици и косми под мишниците си беше нормално момиче, играехме на стражари и апаши, Ура, народна топка, дама, ластик, фунийки и карахме колелета. Изведнъж в едно от нуждата да се закупи сутиен 4Д, се наложи и сериозно преосмисляне на съвместните ни занимания. Кака рязко спря да се интересува от изброените начини за прекарване на свободното време, освен разбира се четенето на уроци от което аз бях освободен, поради факта, че някак си ги запомнях още докато ни ги преподаваха, което обезсмисляше повторното разлистване на скучна и вече научена проза, така че връщах учебниците си почти неизползвани ако не се брои майка ми, която понякога ги разлистваше с цел да ми постави неудобни въпроси върху учебният материал, което не успяваше да направи и ме обяви за невероятен късметлия, поради факта, че все уцелвала въпроси които съм знаел. В трети клас установих, че мъкненето на чанти и всякакви учебници и тетрадки в тях е абсолютно безсмислено и до осми клас изкарах с една тетрадка по всичко. В девети си купих още една. По него време момичетата носеха огромни добре натъпкани чанти с всичко което се сетите и поне 4 химикала , 2 пергела, резервни тетрадки, огромен лексикон и дори гланцирани блокчета с цветна хартия под чиято тежест често получаваха различни сколиози. Да помолиш някое момиче да ти даде част от огромните си запаси, беше като да спечелиш томбола с много награди и един участник. Майчинският инстинкт явно е вроден от съвсем ранна детска възраст у нежният пол и той е склонен да прибира от улицата мърляви котета и въшливи палета, виждайки в тях несъществуващи качества, както и да услужват на разсеяни съученици, за които се знае, че винаги си забравят чантата в къщи.

В едно с увеличаването на гръдната обиколка на кака, факт към който и aз проявявах интерес, не успявайки да осмисля, как довчерашната ми партньорка в игрите, изведнъж заприлича на лелка, се промени и контингентът на желаещите да общуват с нея. Изведнъж се оказах заобиколен от нови приятели, които се връзваха на фльонга да ми угаждат в какви ли не неща, целящи да ме отдалечат на голямо разстояние от кака, не проумявах с каква цел. Връчваха ми 26 стотинки за да отида за баничка, или направо 30, което даваше възможност човек да си пробва късмета на стрелбището до сладкарница „Бреза” за гумен индианец. Група какини обожатели ми осигуриха Най –великият момент в животът ми дотогава. Даниел Данев, който си беше известен по много начини в махлата, но неприкосновен за саморазправа, поради великият си баща, тормозеше всички хлапета наред. Аз не правех изключение и често отнасях кое килембаш, кое комбъл или някаква друга комбинация. Малките не можеха да му направят нищо, сред връстниците си беше известена порта, а за по големите неприкосновен , като син на един от най-влиятелните хора в града. Блокът в който живеехме, беше построен от Радио завода, и в него освен нас, всички други други бяха йерархически подчинени на Даневи. Ние бяхме изключение. За да построят блока се наложило да съборят известно количество къщички, сред които и нашата обител. Така се озовахме на четвъртият етаж в блок на Радио завода. Дънеца беше на петият. Като се има предвид, благите с които разполагаше, будеше възхищение опитът му да открадне посредством въдицата на баща си, надениците които моят такъв провесваше вместо пране по теловете на терасата. Чуждата кокошка патка. Освен всички недостъпни за простосмъртните продукти, Даневи разполагаха и с бащата на Гинка Данева, който се явяваше като по часовник в 14.30 в всеки петък в компанията на две огромни кожени чанти, под чиято тежест едвам успяваше да изкачи петте етажа до леговището на Дънеца. От чантите надничаха и суджуци и шишета, стръкове праз и буркани с лютеница, някоя зелка и опърлена патка или кокошка. Въпреки това Дънеца копнееше да хване на въдицата си нашите стокови запаси и трябваше да дебна за атаки непрекъснато. Само 10 мин преди най-великият миг в животът ми същият ме приклещи на площадката между 2 и 3 етаж и ми оказа честа с волна програма включваща

1 чорбичка- това е хващане за главата с две ръце и интензивно разтриване на ушите докато пламнат или станат на чорбичка.

2 комбали – което удари по главата със издаден среден пръст от юмрука по темето –обикновено за да запаметиш нещо.

• Килембаши – което е удар по тила посока въздуха над главата, прилага се обикновено след подстригване с цел честитене на подстрижката, но като ти честити цял клас ти се иска да не си се подстригвал

• Запалки –представлява резки удари в областта на меките части, от стойка Г от висините към низите с два пръста

В момента на изпълнението на които кака се прибра в компанията на двама осмокласници, които се зарадваха на възможността да се по перчат пред нея, хванаха на свой ред Дънеца за двете страни на гащите, което се наричаше „дисаги” и го вдигнаха , докато гащите влязоха доста дълбоко там където се раздвоява телосложението. След това го изведоха все така на дисаги, въпреки писъците му и го оковаха в оградата на Ирина. Това се правеше като се раздалечаха две съседни пръчки, вкарваше се главата на малтретираният и пръчките отново се затваряха. Това беше задача посилна за добре сложен осмокласник, но не и по силите на мазен шестокласник, какъвто беше Дънеца. От тази позиция ми дадоха възможност да се позабавлявам на воля и разбрах , че каквото и да ми разправят , отмъщението е сладко нещо. Бях се запотил се доста, когато усетих нечия желязна ръка да обхваща врата ми и да ме отдалечава от обекта на отмъщението ми. Оказа се мъжът на Ирина, който никой не знаеше как се казва, и му викаха Ирининият. От осмокласниците нямаше и следа, явно след извършването на доброто си Тимуровско дело за деня и виждайки безсмислието на стоене в местопрестъплението, си бяха плюли на петите, докато аз залисан с по важни от това да се озъртам за наблюдатели неща, не бях забелязал приближаването на Червената армия, която винаги се появяваше в 12 без 1 мин , за да спаси някой, нещо или двете заедно. Вокалното оформление което Дънеца осигуряваше, беше достойно за коледна финална песен на колено прасе и се чуваше надалеч, така че беше абсолютно логично все от някъде да се появи Червената армия, но логическото мислене , не ми е много присъщо. Страстите бяха тези, които определяха действията ми. Така получих и новият си прякор „Тартора” с който Дънеца ме удостои. Дотогава бях „Кая”, което доста ме дразнеше, защото Каята е риба не особено красива, да не казвам съвсем некрасива. Като Тартора, вече имах ново амплоа, а по късно и разбрах от къде произлиза думата и се на пъчих още повече. Малко ме притесняваше фактът , че не всички знаеха , че съм Тартора и продължаваха да ми викат Кая.